Последният жив

— Тонове! — Били изгледа победоносно Романо. — Не бой се, всеки път си мия ръцете. Освен това имам и кой да ми готви.

Той гърлено се засмя и Романо също се поусмихна, но изглеждаше нещо притеснен.

— Така значи. Кожата се подготвя, прави се скелет от тел и други такива, после тя се опъва отгоре, накрая се натъпква пълнежът и се оформя в съответната поза.

Уеб се огледа; стаята му приличаше най-вече на кланица.

— Много оборудване си събрал.

— Ами какво да ти кажа, за да стане работата като хората, трябват много неща. — Били посочи с пръст някои от различните приспособления наоколо. — Както ти казах, вече се продават готови калъпи за опъване на кожите, но все още за по-специални случаи си ги правя сам. Ако всичко е от магазина, не ми се услажда, нали разбираш?

— И още как — отвърна Романо.

— Трябват още значи химикали, отрови и сол, много сол, за да се запази кожата. После точни инструменти за взимане на мерки и постигане на симетрия. Скалпели — ясно защо. Най-добри са германските. Тия немци знаят как се правят ножове. Скалпел е нужен за одиране на главата, за оформяне на очите, устните и така нататък. После имаме специални ножове за дране, за обезкостяване, трион за едрите кости, специални хирургически бръсначи за махане на космите, имаме дори едно нещо, дето му викат белачна машина. Представяш ли си? Това му се казва напредък!

— Щастливец! — промърмори на себе си Уеб.

— Ползвам специални ръкавици от кевлар за сваляне на месото от костите, за да не си отрежа някой пръст. После какво? Ножици, клещи обтегачи за кожите, клещички за подгъване на устни, форцепси, хирургически игли… Аз съм едновременно балсаматор на трупове и пластичен хирург. — Той посочи разпръснатите наоколо купички за смесване на бои, четки, въздушен компресор и баки с боя. — Това тук е по художествената част. Идеята е животното да изглежда отново като живо.

— Не е ли странно — обади се Уеб — да искаш нещо, което си убил, да изглежда като живо?

— Тъкмо тук е разликата между мен и такива, дето убиват и си заминават, сякаш нищо не е било — заяви рязко Били.

— Сигурно си прав — отвърна Уеб.

Били пристъпи към една еленова кожа, която се сушеше на голяма стойка.

— Знаеш ли кое е първото нещо, което трябва да отрежеш, когато изкормваш елен? — попита той, като гледаше Уеб право в очите.

— Не знам. Кое?

— Членът.

— Не е лошо да се знае — каза хладно Уеб.

— Еленът умира също като човек — продължи Били. — С отворени очи, които почти мигновено помътняват. Ако очите му са затворени или мигат, тегли му още един куршум. — Той отново изгледа Уеб. — Предполагам, че и ти имаш богат опит по твоя линия?

— Убиването на хора невинаги е възможно или желателно.

— Сигурно е така, макар че някои животни в тази стая ги слагам много по-горе от човешкия боклук, с който вие се разправяте. — Били отпи от чашата си. — Сигурно затова толкова ми харесва да живея тук. Родил съм се беден, едва завърших девети клас, натрупах парите си, като разкарвах цигари и всякакви боклуци с големи камиони нагоре-надолу по пътищата на тая славна страна, и накрая си взех красива млада жена с висше образование. И ето ме сега, собственик на имение в средата на тузарска Вирджиния, стрелям си на воля по животни и си ги препарирам. Аз съм голям късметлия. Хайде да пием по тоя повод!

Тримата се върнаха в трапезарията. Гуен погледна Уеб и леко му се усмихна, сякаш искаше да каже: „Знам и съжалявам!“

Бил се вмъкна зад бара и посочи с пръст съпругата си.

— Скоч, скъпа? — Тя кимна. — И аз ще си капна още един. А вие, момчета? Само не ми разправяйте, че сте на служба. Ако откажете да пиете с мен, ще ви изхвърля от къщата си като едното нищо.

— Бира, ако имаш.

— Аз имам всичко в тази къща, мистър.

Явно си и вярваш, помисли си Уеб.

— За мен също — каза Романо.

— И за мен, ако може — обади се Стрейт. Той се приближи към бара, получи бутилка бира от шефа си и седна при Уеб и Романо. — Предпочитам бира пред разни гъзарски напитки — каза той.

— Не си градско момче, а?

— Израснал съм във ферма за коне, сър, недалеч оттук — каза Стрейт. — Но като млад исках да видя свят. — Той вдигна ръкава си и показа татуировка на морски пехотинец. — Е, видях го, няма що. За сметка на Чичо Сам. По-точно видях малка част от него, която се вика Югоизточна Азия. Не може дори да се каже, че успях да я разгледам добре, защото много се стреляше и куршумите разсейваха погледа.

— Млад ми изглеждаш да си воювал във Виетнам — отбеляза Уеб.

Стрейт се ухили широко.

— Това е от здравословния живот! — Той добави: — Взеха ме чак към края на войната, бях едва осемнайсетгодишен. Една година изкарах в джунглата, като се опитвах да не си виря главата много-много, за да не я отнесе някой куршум. После ме плениха и три месеца бях военнопленник. Ония жълтури от Виетконг какво ли не правиха с мен, биха ми разни инжекции, искаха да издам своите.

— Даже и аз не знаех това, Немо — намеси се Били.