Последният жив

— Виж какво, Пърс, мисля, че с теб ще се разберем, защото ти ми харесваш и те уважавам.

Бейтс седна, обхванат от съмнения. Бък Уинтърс беше като кобра, готова да захапе плячката си.

— Какво предлагаш?

— За да остане Причард, Лондон си заминава. Никакви въпроси, никакви спорове, възражения и оправдания. Заминава си, и толкова. Е, какво ще кажеш?

Пърси Бейтс седеше неподвижно на стола; Бък Уинтърс не го изпускаше от поглед в очакване на отговора.

От години Клеър Даниълс имаше навик да скърца със зъби — до такава степен, че нейният зъболекар й бе направил специален предпазител, който захапваше по време на сън, за да не ги изтрие чак до венците. Тя така и не можеше да разбере на какво се дължи тази напрегнатост, дали не бе от претоварване с всичките проблеми на пациентите. Сега обаче се радваше на тази своя порочна привичка, защото благодарение на нея бе успяла да прояде парцала в устата си; той се превърна в топка конци, които тя изплю. Тъй като ръцете й бяха оковани над главата обаче, не можеше да свали превръзката от очите си. Опитала се бе да я протърка с триене в стената, но се отказа, защото така по-скоро щеше да си смъкне скалпа. Изтощена, тя се оклюма.

— Няма страшно, госпожо, аз ще ти бъда вместо очи — обади се Кевин. — Аз също съм прикован за леглото, но се опитвам да се освободя.

Откакто Клеър бе изплюла парцала от устата си, двамата се бяха заговорили и сега тя знаеше кой е той.

— Уеб Лондон ми разправи за теб — каза тя. — Освен това бяхме у вас и разговаряхме с Джеръм.

Кевин се стресна.

— Сигурно се притесняват за мен. Баба като нищо ще умре от страх.

— Близките ти са добре, Кевин. Но наистина се притесняват. Джеръм много те обича.

— Той винаги се държи добре с мен. И баба също.

— Знаеш ли къде сме?

— Тц.

Клеър вдиша дълбоко.

— Тук мирише на химикали. Сигурно сме близо до ателие за химическо чистене или до някаква фабрика. — Тя се напрегна да си спомни подробности от пътуването. Бяха минали с колата по неравни пътища, после мъжът я бе носил по разкалян терен, което по-скоро означаваше, че са някъде извън населено място.

— Ти откога си тук?

— Не знам. Дните ми се сливат.

— Някой влиза ли при теб?

— Един и същ човек, мъж. Не го знам какъв е. Добре се държи с мен. Един ден обаче ще ме убие, по очите му познавам. Човек трябва да го е страх от тези, дето уж са кротки. От тия, дето викат и размахват юмруци, по да не те е страх, ама от кротките бягай далеч.

Ако самата тя не се боеше толкова, че ще я убият, Клеър би се усмихнала на мъдрите разсъждения на този хлапак за човешката природа.

— Ти как се набърка във всичко това?

— За пари — отвърна простичко Кевин.

— Видяхме рисунката ти на онова момче с дистанционното.

— Не знаех какво ще стане. Никой не ми каза. Само ми дадоха устройството и ми казаха какво да река.

— „Проклятие и триста дяволи“?

— Аха. После трябваше да вървя след тях до оная тъмна улица и като стигнат до вътрешния двор, да натисна копчето. Видях оня, Уеб, той нещо блокира, не можеше да помръдне, а другите влязоха в двора. Уеб изобщо не ме видя, че съм зад него. После той стана и тръгна след другите, но се клатеше, като че беше пиян. Аз натиснах копчето и реших да се помотая малко.

— Искал си да видиш какво ще стане ли?

— Онези хора не ми казаха за никакви картечници. Кълна се в гроба на майка си, нищо не знаех.

— Вярвам ти, Кевин.

— Трябваше после да се върна обратно, но не можах. Видях как онези хора умряха, всичките. Просто ей така. А тоя Уеб ми извика. Направо щеше да ми се пръсне сърцето. Спаси ми живота обаче, щото, ако не беше той, щях да побегна през двора, и край.

— Уеб каза, че са те подменили с друго момче.

— Така беше. Не знам защо.

Клеър си пое дълбоко дъх и острата химическа миризма отново изпълни дробовете й. Този път успя да определи, че мирише на хлор, но нямаше никаква представа откъде може да идва. Чувстваше се напълно безпомощна.

49

Докато крачеха към голямата къща, Уеб и Романо срещнаха Немо Стрейт. Ръката му беше цялата бинтована и висеше отпред на гърдите.

— Какво се е случило? — попита Романо.

— Разсеях се и един кон ме изрита. Имах чувството, че ключицата ми се заби в гърлото.

— Имаш ли счупено? — запита Уеб.

— В болницата в Кентъки ме гледаха на рентген и не откриха нищо, но за всеки случай ме превързаха. Сега съм управител на ферма — с една ръка, а като ме види, Били никак няма да се зарадва.

Били ги посрещна на входната врата. Уеб се изненада, като го видя как се е издокарал. Беше облечен с изгладени панталони и тъмносин блейзър, косата му беше пригладена назад, дори се бе избръснал. Но докато влизаха вътре, по дъха му Уеб позна, че за него празненството отдавна е започнало.

Били ги поведе към бара. До него стояха двама мъже, които Уеб не познаваше. Бяха облечени небрежно, но скъпо, с костюми „Армани“, обувки „Бруно Мали“ на бос крак и часовници „Таг Хойер“. Ризите им бяха доста поразгърдени и на вратовете им се виждаха дебели златни ланци. И двамата бяха яки, жилави, с бронзов загар, безупречно поддържани нокти и зализани прически; още като ги видя, Уеб си каза, че и двамата са хомосексуалисти.