Последният жив

— Виж какво, за осем години четири пъти пропускам Коледа, повечето пъти Деня на благодарността и Деня на Вси светии, освен това ме нямаше на първото причастие и на двамата ми синове, а на всичко отгоре и когато се роди Роби, пак бях отпътувал нанякъде! Да не говорим на колко рождени дни, бейзболни първенства, футболни мачове и всякакви такива мен все ме няма! По дяволите, синовете ми започнаха да се чудят, когато ме видят вкъщи.

Романо попипа корема си под пъпа.

— Ами снощи, когато ме улучиха? Сега имам синина и да не ти разправям как боли само, но я си представи, че беше три пръста по-надолу! Или пък шейсет сантиметра по-нагоре, ако куршумът ме беше ударил в главата! Сега нямаше да ме има. И какво правим тогава? Енджи може би ще се омъжи повторно, момчетата ще имат истински татко и на бърза ръка ще забравят, че е имало на света Пол Романо. По-скоро бих се застрелял, Уеб, отколкото да допусна това, честно ти казвам! Само като си помисля… Мамка му стара!

На Уеб му се стори, че очите на Романо се насълзиха. От тази гледка — един от най-коравите мъже, които Уеб бе познавал през своя живот, поставен на колене от любовта към семейството си — го заболя повече, отколкото от юмрука на Франсис Уестбрук. Романо извърна глава встрани и тихомълком обърса очите си с ръка.

Уеб го сграбчи за рамото.

— Нищо подобно няма да се случи, Поли. Ти си прекрасен баща. Децата ти никога няма да те забравят. — Още щом каза това, Уеб изведнъж се сепна. Той бе забравил собствения си баща, напълно и окончателно. Изведнъж си спомни: семейно празненство за шестия му рожден ден. Клеър бе казала, че Уеб и баща му се забавлявали чудесно. Докато не пристигнали полицаите. — Освен това ти служиш доблестно на родината си — добави той. — Не го забравяй. Вече никой пет пари не дава за родината. Всички само хленчат колко е скапано всичко, а пръста си не мърдат, за да стане по-малко скапано. А ти, приятелю, свирне ли тръбата, си вече на линия.

— Да бе, служим на родината. Като убиваме разни гуреливи дъртаци и пъпчиви хлапетии, които не могат да улучат Статуята на свободата от три метра с базука.

На това Уеб не отговори нищо, защото нямаше какво да добави по въпроса. Романо вдигна глава и го погледна.

— Клеър ще се появи отнякъде, Уеб, не бери грижа. Пък кой знае? Може да станете нещо повече от приятели. И ти си човек!

— Не смяташ ли, че е късно за мен? — По тона му личеше, че го смята направо за изключено.

— По дяволите, Уеб! Щом за мен не е късно, значи не е и за теб, брат ми.

На Уеб му се стори, че Романо сам не си вярва; двамата мъже се спогледаха унило. Уеб стана.

— Знаеш ли какво, Поли? И двамата нещо сме се смачкали. А знаеш ли и нещо друго?

— Какво?

— Наистина чакам с нетърпение вечерята.

48

Пърси Бейтс беше в залата за стратегическо планиране на Вашингтонското оперативно бюро, когато вътре влезе Бък Уинтърс. При това не сам. Освен двамата му обичайни придружители зад него се точеше цяла опашка от сътрудници. Бейтс разпозна някакъв млад адвокат, който работеше за Бюрото, и един следовател от Службата за професионална отговорност, която се занимаваше с разследвания на служители на ФБР, заподозрени в дисциплинарни нарушения. С пресилена тържественост всички насядаха край отсрещната страна на масата.

Уинтърс почука с дългия си показалец върху плота.

— Как върви следствието, Пърс?

— Много добре — отвърна Бейтс. Той огледа присъстващите. — Какво значи това? Да не би да започвате паралелно разследване?

— Да ти се е обаждал Рандъл Коув напоследък?

Бейтс още веднъж погледна останалите.

— С дължимото уважение, Бък, смяташ ли, че е редно всички тези хора да чуват това име?

— Всички те се ползват с необходимото доверие, Пърс. Слушай какво ти казвам. Те се ползват с пълно доверие за много неща. — Той го изгледа в упор. — Катастрофата е пълна, да ти кажа честно.

— Виж какво, наши екипи бяха изпратени в акция, по тях стреляха и те отвърнаха на огъня. Правилата за встъпване в бой са пределно ясни. Никъде в Конституцията не пише, че нашите момчета трябва да се оставят да ги изтребят до крак.

— Не говоря конкретно за клането в лагера на „Свободното общество“.

— По дяволите, Бък, това не беше клане. „Свободните“ също имаха пушки и стреляха с тях.

— Осем убити, все деца и старци, срещу нито един пострадал от наша страна. Как, мислиш, ще изтълкува това пресата?

Бейтс внезапно пусна папката, която държеше. Търпението му се бе изчерпало.

— Ако Бюрото смята да си завре главата в пясъка както обикновено и остави всеки да си приказва и пише каквото си знае, предполагам, че няма да го изтълкува много добре. Какво според теб трябва да направим, за да си подобрим имиджа, а? Да даваме по две-три жертви при всяка операция?

— Поредното фиаско като при Уейко — заяви младоликият адвокат и поклати мрачно глава.

— Как не! — изрева Бейтс. — Ти не се чуваш какво говориш, бе. Когато стана оная каша при Уейко, ти си бил още в училище и не си можел сам задника си да изтриеш.

— Както вече казах — обади се важно Уинтърс, — нямам предвид само „Свободното общество“.

— А какво? — запита Бейтс.