Посмъртен образ

И тъй, Джилда отива в черквата и понеже е млада, весела и привлекателна, започва да флиртува с поглед. И естествено херцогът я забелязва — облечен като човек от простолюдието, и той е дошъл в черквата да пофлиртува — може пък да намери някое младо пиленце. Безмълвна игра на погледи, в която Джилда има голям опит — и ето ви запознаването. Именно това означава нейната реплика: «Не му промълвих аз ни дума, но погледът вярно издаде страстта ми.» За да може погледът вярно да издаде страстта, са нужни поне две условия: да изпитваш тази страст и да можеш да я признаеш с поглед. За една опитна кокетка е проста работа, а за момиче, което никога… нищо… не е и помисляло? Нима то ще съумее да вдигне очи към обекта на своята безумна страст, дори да е съумяло внезапно да изпита тази страст? Съмнявам се.

Но да продължим. Херцогът, предрешен като човек от простолюдието, отива — с помощта на Джована — на среща с Джилда. И какво прави нашата невинна девойка? Скрива от баща си, че се е запознала с младеж и че той я е поканил на среща. Защо ли? Защото знае: постъпва зле. Знае, но го прави. С други думи не можем да твърдим, че Джилда е невинна жертва на измама, че не е очаквала нищо лошо, но все пак с нея са постъпили зле. Тя е очаквала лошото — именно затова не е казала нищо на баща си.

В края на краищата хората на херцога отвличат Джилда и я отнасят право в покоите му. Там тя прекарва доста време. След като напуска двореца — забележете: не в окъсани дрехи, без синини и следи от насилие — Риголето се заклева да отмъсти. Джилда съвсем естествено моли баща си да укроти своя гняв. Защо ли? Защото обича херцога. Така пише в либретото.

А сега, Леонид Сергеевич, нека отхвърлим условностите, присъщи на оперния жанр, и да се обърнем към житейската правда. Джилда е прекарала доста време в леглото на херцога и по нея не личат следи от физическо насилие. Изводът е очевиден: тя изобщо не се чувства изнасилена и опозорена. Напротив, всичко това й е доставило огромно удоволствие и в опита си да бъде честна тя се старае да придума баща си да не се гневи. А сега си представете едно целомъдрено момиче, което изобщо никога… нищо… и така нататък, което е внезапно отвлечено, вързано и развързано едва в леглото на някакъв мъж, при което този мъж веднага извършва с нея полов акт. Дефлорира я впрочем. Можете ли да си представите невинно момиче, на което всичко това толкова да му хареса, че после да отдаде живота си за този мъж? Не забравяйте също и обстоятелството, че мъжът я е измамил: представил се е като бедния студент Гвалтер Малде, а се е оказал херцогът на Мантуа. Тоест отнел й е невинността, а за женитба и дума не може да става и сега тя ще остане обезчестена, опозорена за цял живот, а — не дай си боже! — и с незаконно дете. И заради всичко това Джилда го обича предано? Не се самозалъгвайте, Леонид Сергеевич. Няма такива момичета. За да се държи така, както се държи според операта, Джилда трябва да бъде съвсем друга. Безспорно опитна. Страстна и темпераментна. И същевременно — много порядъчна. Защото дори когато херцогът й изневерява с Мадалена, у нея — у Джилда — не пламва ревност, която да иска смъртта на изменника. Тя изпитва болка, мъка, но прекрасно разбира, че херцогът не я е прелъстил — така се е оправдала тя само пред баща си, — а те просто са се срещнали и харесали, прекарали са заедно нощта и са се чувствали еднакво добре. И ще бъде несправедливо сега херцогът да плати за това с живота си. Желанието е било взаимно — и удоволствието също. Херцогът няма никаква вина. А самата тя, Джилда, е виновна: не е посмяла да отвори очите на баща си — каква е дъщеря му: че тя отдавна не е девица, че се е чувствала добре в леглото на херцога, че тя самата е искала това не по-малко от него. Единствено от страх е поддържала заблудата на баща си, че херцогът я е насилил и измамил. Именно за това трябва да си плати. Което и прави, като подлага себе си под ножа на бандита, за да спаси херцога. Който всъщност няма никаква вина…“

Глава 4.

Каменская

Ранният есенен студ внезапно отстъпи на топло циганско лято с ярко слънце и приятно прохладни нощи. Настя не излъга Стасов, когато каза, че две недели в месеца рано сутрин излиза на разходка в Измайловския парк в компанията на генерал Заточни. И тази неделя се случи именно такава — за разходка. Напоследък към Настя и Иван Алексеевич се бе присъединил синът на генерала — Максим, който беше вече в последния клас на гимназията и бе решил да кандидатства в милиционерската школа, а за целта трябваше да бъде в добра физическа форма — нормативите на кандидатстудентските изпити по физическа подготовка бяха твърде високи. Настя и Иван Алексеевич се разхождаха бавно из алеите, а Максим тичаше, като отмерваше кросове ту по сто метра, ту по петстотин, ту по пет километра.

— Е, какво ще кажеш, тате? — спря до тях задъханият младеж.

Заточни погледна секундомера, който носеше в ръката си.