Навремето тази кооперация вероятно е била обект на завист за множество бездомни московчани: с подобрено — за онези времена и стандарти — разпределение, балкони, големи квадратни антрета и вградени шкафове, които позволяваха да не се задръства пространството с огромни трикрили гардероби. По-хубави от тази скъпа кооперация бяха само блоковете на ЦК и Министерския съвет. Но всичко това беше отдавна и сега от миналото величие не бе останало почти нищо. На кооперацията очевидно отдавна не бе правен основен ремонт и в момента тя изглеждаше доста овехтяла. Въпреки това Коротков, който живееше в малка гарсониера с жена си, сина си и парализираната си тъща и не виждаше никакви перспективи за подобряване на жилищната си ситуация, би бил щастлив да живее в кооперация като тази на семейство Вазнис.
Отвори му младолика снажна жена с неизразително лице и все още стройна фигура. „Мащехата — веднага разбра Коротков. — Какво пък, още по-добре.“
— Заповядайте — покани го тя със силен акцент, сякаш не бе живяла в Москва почти двайсет години. — Вие ли ни се обадихте? Във връзка с Алина?
— Да. Вие вероятно сте Инга?
— Инга съм — потвърди жената, като гледаше Коротков от упор с немигащи очи, което някак го притесни. — Нали следователят вече ни разпита. Какво още искате?
— Бих желал да поговорим с вас за детството на Алина — излъга Коротков.
Нали не можеше да й обясни, че е дошъл да си говорят за нейния по-голям заварен син — Имант. Той щеше да измести разговора към Имант после, трябваше само да започнат. Но се налагаше да започнат с нещо безобидно.
— За детството й ли? Защо?
— За да разбера какъв е бил характерът й. Чух например, че не е имала нито една близка приятелка. Странно, нали? Как е възможно млада жена да няма приятелка, с която да си споделя? Друг е въпросът, че в работата й може да не са знаели, вие обаче сте нейното семейство, определено знаете повече.
Коротков искаше да поласкае Инга, но стана тъкмо обратното. Очите на жената гневно пламнаха:
— Семейство ли? Алина сама си беше семейството. Тя ни презираше, смяташе ни за необразовани и некултурни. Не бяхме на нейното ниво. Винаги ни е смятала за по-долни от себе си.
— Е, защо говорите така? — опита се да изглади неловката ситуация Коротков. — Алина винаги е говорила сърдечно за вас, обичала ви е. Недейте…
— Вие откъде знаете? — мнително го прекъсна Инга. — Да не би да сте я познавали?
— Не, не я познавах. Но Андрей Лвович ми каза…
— Андрей Лвович значи! — презрително възкликна Инга. — Този развратник! Режисьорчето! Много важно какво ви е казал той! Ако беше почтен човек, щеше да се ожени за Алина и нямаше да я снима в тези отвратителни филми, и то почти гола. Съвест няма той, че и тя нямаше, щом живееше с него и позволяваше да я събличат пред очите на толкова хора.
— Чуйте, Инга, та нали Алина умря, и то не просто умря, а беше убита. Нима никак не ви е мъчно за нея?
— Мъчно ли? Да, мъчно ми е. Може би. — Тя погледна някак странно Коротков. — Никога не ми е била близка. Имант — да. Алоиз — да. Те ми бяха като синове, обичаха ме, слушаха ме. Съветваха се с мен. А тя ми беше чужда. Така и не ме прие след смъртта на майка си. Мразеше ме.
— Но защо, Инга? Защо мислите така? Алина никога не е казвала лоша дума за вас.
— Да! — Тя тържествуващо вдигна пръст. — Да, именно. Изобщо не е казвала никаква дума — нито за мен, нито на мен самата. Тя изобщо не ме забелязваше. Дори когато беше малка, нито веднъж не дойде при мен да й вържа панделката или да й закопчея рокличката. Винаги се мъчеше сама, пъшкаше, но не идваше при мен. Веднъж предложих да й помогна — така ме изгледа, сякаш искаше да ме изпепели. Няма нужда, вика, благодаря, лельо Инга, аз сама. Учтива беше — дума да няма, но отвътре — лед. Празно. Душа нямаше тя. Беше чужда на всички ни.
— Е, добре, чужда — чужда! — предаде се Коротков. — Но нали съжаляваме и чуждия човек, когато загине толкова млад! Несправедливо е, съгласете се.
Неочаквано Инга се разплака. Плачеше така горчиво, както могат да плачат само децата — с клюмнала глава и ръце, захлупили лицето. Коротков търпеливо чакаше жената да се успокои.