Посмъртен образ

Веднага, още в първия момент тя разбра, че режисьорът се е влюбил в нея, но в това нямаше нищо необичайно. И по-рано се бяха влюбвали в нея точно така, от пръв поглед. Необичайното беше друго — той разговаряше с нея дълго, внимателно я изслушваше, а после отново и отново задаваше въпроси и отново я слушаше…

— Какво мислиш за?… А защо ти харесва?… А защо не ти харесва?… Става ли ти тъжно, когато?… Сънуваш ли цветни сънища?…

И така до безкрай.

Алина изпитваше признателност към Смулов. Той беше търпелив и когато на снимачната площадка нещо не ставаше както трябва, никога не й се караше, не се ядосваше, а даваше почивка, отвеждаше я настрана и като се взираше изпитателно в очите й, питаше: Защо? Защо не можеш да го направиш така, както трябва? Какво ти пречи? Напомня ли ти нещо? Нещо неприятно ли? Кажи ми, подканяше я той, и хайде заедно да опитаме да го преодолеем. Не го дръж в себе си, не го крий — скритото страдание разяжда душата ти и ти пречи да играеш, изплискай го навън, разкрий се!

Тя беше вече на двайсет и две години и се бе превърнала в истинска неврастеничка. Лудия се появяваше в живота й ужасяващо редовно ето вече шестнайсет години. Беше станал част от живота й, а животът се бе превърнал в кошмар. Понякога се опитваше да убеди себе си да отиде в милицията и да подаде оплакване срещу него, но мисълта, че ще трябва да разказва пред чужди, не твърде тактични мъже всичко от самото начало, да повтаря отвратителните думи, които Лудия й бе говорил, я хвърляше в ужас. Алина бе сигурна, че сама си е виновна за всичко — и именно това ще й кажат в милицията. Тя е омърсена. Тя е порочна и развалена. Търпяла е това шестнайсет години? Заслужила си го е. Да им разкаже как, неиздържала напрегнатото очакване, сама е излизала в градинката, та това да се случи по-бързо? Нима ще разберат? Те ще я изложат на позор и ще я направят посмешище.

Впрочем напоследък всичко стана по-различно. Лудия се появяваше, но не приближаваше. Тя вече беше голяма и бе станало опасно да се приближава до нея и да я хваща за ръката. Вървеше срещу нея и я гледаше в очите. Щом приближеше достатъчно, ухилваше се, заголвайки прогнилите си зъби, прошепваше няколко думи и подминаваше. Но на Алина и това й стигаше, за да изпита отново страх и отвращение. Понякога той я причакваше в тъмния вход на блока, където тя живееше. Ако беше сама и във входа нямаше никого, протягаше ръка, докосваше косата й и провлечено стенеше:

— Сладката ми, сладичката ми…

Алина се втурваше към асансьора, като се стараеше да не поглежда Лудия, но успяваше да види познатата картина: неговата ръка между краката му.

Всеки път след такава среща тя облекчено въздъхваше: още два месеца спокойствие. Но минаваха шест-седем седмици и тя отново бе в очакване. Изгубваше съня си, не можеше да работи, представяше се лошо на изпитите в института, скована от очакването на предстоящия страх, от очакването на срещата, която можеше да се състои всеки момент. От деветнайсетгодишна започна да взема транквилизатори. Колкото повече се протакаше очакването, толкова по-големи дози й трябваха. Под влияние на препаратите тя ставаше вяла, равнодушна и от играта й изчезваха страстта, жизнеността, истинските чувства. Амитриптилинът промиваше мозъка й и й беше трудно да учи ролите.

Да, Андрей Смулов бе търпелив. Той дълго и трудно се бори за доверието й, но все пак проби стената на мълчанието. Алина му разказа всичко. И колко беше щастлива, когато той не й заговори за нейната вина и развала, а изпаднал в ужас, плесна с ръце:

— Горкичката, горкото ми момиченце, и ти си живяла с този кошмар толкова години? Но как си издържала? Как ти стигнаха силите? Сега разбирам какво ти пречи. Ти си свикнала да криеш всичко, свикнала си да мълчиш. Затова и на площадката не можеш да се разкриеш докрай. Но нищо, мила, нищо, ние ще го преодолеем. Най-важното е, че сега знаем причината.

Тя изпита огромно облекчение. Всичко стана именно така, както й бе обещал Андрей. От ден на ден тя започна да играе все по-добре — всички го забелязваха. Смулов не я пускаше нито на крачка от себе си, вечер я закарваше до вкъщи и ако не оставаше за през нощта, отиваше при нея сутрин.

— Не бива да се страхуваш вече — казваше той. — Нали съм постоянно с теб! Никой няма да се приближи, когато съм до теб. А аз винаги ще бъда наблизо.

За нея Смулов бе нещо като божество, висше създание, единственото способно да я разбере, изслуша и съжали. Гледаше го смирено и тихо го обожаваше.

Но въпреки всичко се страхуваше. Страхът й бе станал навик, бе отровил цялото й същество. И тя продължаваше да взема лекарства.

А после Андрей замина за три месеца за снимки в планината. Не взеха Алина — нейната героиня не участваше в планинските епизоди. След три месеца Смулов се върна и разбра, че трябва да започне всичко отначало. Алина бе на ръба на нервна криза. През това време Лудия се бе появявал почти ежедневно. Тя вече живееше отделно от семейството си, в собствен апартамент, но той я беше намерил и тук. Смулов изпадна в отчаяние…

Глава 6.

Каменская