Посмъртен образ

— Нищо спешно, слънчице, просто искам да знам, за да се подготвя. Да купя хляб, да изгоня всички мъже изпод леглото, да изхвърля бутилките от водка. Просто да залича следите.

— Ясно. До петък можеш да пиеш и да се веселиш свободно. После ще дойда и ще разпъдя безбройните ти любовници. Да, между другото, не готви нищо и не пазарувай заради моето завръщане. В сряда родителите ми имат четирийсетгодишнина от сватбата си, събират приятели, мама планира някакви невероятни кулинарни шедьоври. Така че в петък ще ти докарам пълна кола панички и тенджерки.

След като поговори с мъжа си, Настя се почувства много по-спокойна и отново превключи на убийството на Алина Вазнис. При това гризеше я чувство на вина пред колегите й: убийството на актрисата далеч не бе единственият случай, с който се занимаваха служителите от отдела по борба с тежките криминални престъпления, а и Настя имаше много работа и по други убийства. Но се бе втренчила именно в Алина. Това се случваше доста често: от много убийства Настя изведнъж открояваше едно, заради което губеше покой, сън и апетит. Обикновено не можеше да каже определено защо точно това престъпление толкова я измъчва, какво е особеното, необичайното, опасното в него. Но тя мислеше за това убийство постоянно, то изтикваше навън от главата й всички други мисли. Именно такова се оказа убийството на Алина Вазнис.

Към седем часа се обади Харитонов.

— Милицията ли е? — притеснено попита той. — Предадоха ми, че трябва да ви се обадя.

— Казвам се Анастасия Павловна — учтиво обясни Настя. — Работя в криминалната милиция и се занимавам с убийството на Алина Вазнис. Имам няколко въпроса към вас, Николай Степанович.

— Трябва ли да дойда някъде? — попита той с тон на обречен човек.

— Не, разбира се, може и по телефона. Кажете ми с какво беше облечена Вазнис, когато ви отвори вратата в петък вечерта?

— Как беше облечена ли? — явно се изненада от въпроса Харитонов. — С пола, струва ми се, и с блузка. Не, не с блузка, а с фланелка.

— По-подробно, ако обичате, спомнете си. От какъв плат беше полата, какъв цвят?

— Ами такова… пъстра такава пола, дълга, широка. Мисля — зелена или някаква пъстра, но определено имаше зелено.

— А фланелката?

— Обикновена трикотажна бяла фланелка с къс ръкав, отпред с копченца. В първия момент изглежда като блузка, а после разбираш, че е фланелка.

— Добре, Николай Степанович. Та значи вие звъннахте на вратата, Алина ви отвори. И после какво стана?

— Ама аз съм го разказвал това вече десет пъти! — ядосано каза Харитонов. — Вие не си ли записвате показанията на хората?

— Николай Степанович, не се ядосвайте. Ако обичате, отговаряйте на въпросите ми.

— Влязох в антрето, веднага извадих от куфарчето плика с парите, подадох го на Алина. „На — казах, — брой. Шест и шестстотин.“ Тя ме погледна някак учудено, сякаш й бях донесъл рубли, а не долари. „Шест и шестстотин?“ — пита. „Ами колко? Осем месеца по петнайсет процента прави сто и двайсет процента. Сто и двайсет процента от три хиляди е три и шестстотин. Общо шест и шестстотин.“ Тя се усмихна. „А — вика, — ами да, разбира се, не бях помислила.“ И тогава й дадох плика, тя го сложи на шкафчето в антрето и ме гледа. Абе беше ясно, че не ме кани на чай. Пък и аз не исках. Благодарих на Алина за заема, казах довиждане и си тръгнах. Това беше всичко.

— Казахте, че Алина взела плика и веднага го оставила на шкафчето. Не преброи ли парите?

— Не. Дори не надникна в плика.

— Учуди ли ви това? Или Алина беше прекалено доверчива?

— Е, ама знаете ли какво? — задави се от възмущение Харитонов. — Все пак аз не съм мошеник или хаймана. Щом съм казал, че в плика има шест хиляди и шестстотин долара, не е нужно да ме проверяват. Та ние работим в едно обединение — ако я излъжа, после как ще я гледам в очите?

Гневът на Харитонов изглеждаше толкова праведен и искрен, че Настя за миг дори забрави как Николай Степанович, след като взел от Алина пари назаем за четири месеца, не й ги върнал цели осем, та дори започнал да я отбягва. И занесъл парите само защото Смулов, по молба на Алина, си поприказвал с него доста строго.

— И колко време прекарахте у Вазнис?

— Най-много десет минути. Дори по-скоро пет.

— Само в антрето ли стояхте?

— Да. Алина не ме покани да вляза, а и аз не съм искал.

— У вас не се ли създаде впечатление, че през това време в апартамента е имало и друг човек? Спомнете си, Николай Степанович, поведението на Алина не ви ли говореше, че тя не иска да влезете в хола и да видите някого? Може би е изглеждала напрегната? Не бързаше ли да ви отпрати? Поглеждаше ли часовника си, сякаш очаква някого, а не иска този някой да ви свари?

— Не, струва ми се, че нямаше такова нещо — замислено каза Харитонов. — Не останах с подобно впечатление. Беше абсолютно спокойна, както обикновено. А дето не ме покани в хола — тя изобщо не беше особено приветлива. Никога никого не канеше на гости. И самата тя според мен не ходеше на гости у никого.