Посмъртен образ

— Интересна работа излезе, Юрик. Смулов познава този Шалиско. Оказа се, че той е работил някога в „Сириус“ като помощник-осветител и е учел във ВГИК вечерно. Бил безнадеждно влюбен в Алина. По едно време тя дори се сприятелила с него, а после, когато се появил Смулов, го разкарала. А горкият Шалиско просто не можел да проумее, че е отхвърлен, носел й цветя, пишел й писма, правел й някакви подаръци. Не я оставял на мира. Постоянно й се обаждал по телефона, дори когато била извън Москва. А понякога даже отивал там, където тя била командирована. Смулов знае, че Алина винаги е подавала в службата по безопасност бележка с името на Шалиско — да не му съобщават телефонния й номер. Наричала го натрапчив почитател. Смулов във всеки случай не го приемал насериозно, тъй че тук не може и дума да става за ревност. Между другото безнадеждно влюбеният вече от три години работел в редакцията на списание „Кино“, но не бил се отказал да ухажва Алина. Каква любов, а?

— Този Шалиско ще да е някой смешен очилатко — предположи Коротков и зави по Садовое колцо. — Нали се сещаш: типичен безнадеждно влюбен, мършав, прегърбен, грозноват интелектуалец. Глупаво е да го подозираме в убийство, не мислиш ли?

— Не мисля — рязко отвърна Настя. — Първо, не забравяй, че Алина отначало е другарувала с него, тоест дала му е надежда, и то напълно обоснована. Той не е безнадеждно влюбен, а отхвърлен влюбен — това е съвсем друго нещо. И второ, именно такива мършави очилатички интелектуалци много често се оказват най-изкусните престъпници. Да не изтървем завоя! На „Сретенка“ движението е еднопосочно, трябва да свърнем при светофара, а по-нататък ще се движим по малките улички.

— Селуянов ли те инструктира? — засмя се Юра и намали пред светофара.

Лесно намериха редакцията, Коля Селуянов наистина й беше обяснил всичко много точно и й бе дал добри ориентири. Долу седеше едно кротко бабче, което ги пусна, без да зададе нито един въпрос и без да им поиска документи. На втория етаж те бързо намериха стая 203, в която — по сведения пак от Селуянов — било работното място на Павел Шалиско. Стаята бе пълна с народ, вдигаше се глъчка до бога, а в цигарения дим — лисици да ловиш! Настя докосна по лакътя едно младо момиче, което беше близо до вратата.

— Извинете, търсим Шалиско — тихо каза тя.

— Паша! — изведнъж викна момичето толкова силно, че Настя изтръпна. — Павлик! Търсят те!

От облаците дим изплува човек и дойде при тях:

— Вие ли ме търсите?

Коротков потрепери от някакво лошо предчувствие. Май нещата се обръщаха далеч не според очакванията им с Настя. Шалиско се оказа широкоплещест красавец с мъжествена челюст и засмени очи. Никаква мършавост. Никакво прегърбване. Никакви очила. Ако това бе отхвърленият любовник, той спокойно можеше да е удушил Алина. Но защо? Такива красавци рядко се влюбват до полуда в една-единствена жена — те лесно си намират друга и се утешават с нея.

— Къде можем да поговорим в спокойна обстановка? — сухо каза Коротков, след като се представиха.

— Ако сте съгласни да почакате десетина минути, ще можем да поговорим и тук. Оперативката току-що приключи, сега всички ще изпушат по цигара и ще се разотидат по задачите си и стаята ще се освободи.

Никакви — и най-малки — признаци на вълнение, уплаха, напрежение. Всичко това никак не харесваше на Коротков. Но Шалиско не ги подведе — след няколко минути хората започнаха да се разотиват и скоро останаха само тримата. Павел веднага отвори широко прозорците.

— Ще проветря малко, че ми щипе на очите — толкова е задимено — поясни той. — Та така, слушам ви. Сигурно ме търсите по повод на Алина?

Коротков приседна до нечие бюро до фотьойла, в който се настани Павел. Настя остана някъде зад гърба му. Той разбра, че Селуянов очевидно бе успял да научи дори такава подробност като кое от осемте бюра принадлежи на Шалиско, тъй че Настя гледа да е по-близо до това бюро. Навярно очите й шарят по него, помисли си Юра.

— Кога за последен път видяхте Алина Вазнис?

— Отдавна.

— А по-точно?

— Много отдавна. Може би има половин година.

— А по телефона разговаряли ли сте напоследък?

— Сега ще ви кажа точно. — Шалиско се замисли.

— Тя щеше да пътува за външни снимки в средата на юли, два дни преди да замине ми се обади, каза ми в кой хотел ще бъде настанена.

— Защо?

— Как защо? — не разбра Шалиско.

— Защо ви го съобщи?

— За да й звънна.

— Защо е трябвало да й се обаждате в хотела?

— А, ето ти! — Шалиско се позасмя. — Но всичко това е игра, създаване на имидж. Нима не го разбрахте сами?

— Представете си, не го разбрах — хладно отвърна Коротков. — Чакам вашите разяснения, за предпочитане — правдиви.

Очите на Шалиско моментално се превърнаха в късчета лед, лицето му се вкамени.

— Нямате основания да ме подозирате в каквото и да било. И мисля, че още за нищо не съм ви излъгал. Във всеки случай — не сте ме хванали в лъжа. Така че, ако обичате, подбирайте си изразите.

Коротков разбра, че непростимо се е отпуснал, избрал е неверен тон и е подплашил събеседника си. Или го е накарал да бъде нащрек? Но беше толкова уморен и толкова го болеше главата…