Посмъртен образ

Коротков стигна до блока на Алина Вазнис още преди седем. Паркира колата, включи отоплението, запали цигара и замислено се загледа в ръмящия на вън есенен дъжд. Щом се постопли, веднага му се доспа и за да не се поддаде на изкушението, той свали прозореца, протегна ръка под дъжда и щом тя се намокри, избърса лицето си. Олекна му.

В седем и двайсет забеляза бавно приближаващата Каменская. Вървеше без чадър, напъхала дълбоко ръце в джобовете си и с ниско нахлупена качулка, която напълно скриваше лицето й. Коротков отвори вратата откъм пътническото място и леко натисна клаксона.

— Здрасти! — учудено го поздрави Настя. — Аз пък си мислех, че ще бъда първа. Защо толкова си подранил? Не ти се спеше ли?

— „Не ми се спи, бавачке… — весело потвърди Коротков, — тъй тъжна съм, прозореца ти отвори и сядай тук, за стари времена да поговорим…“

— И-ха-а! — Настя отметна качулката и се качи в колата. — А някои — няма да ги сочим с пръст — искат да покажат колко са образовани. Хубаво е тук, при тебе — топло, пълно с цигарен дим. Рай! — Тя бръкна в чантата си, извади пакет ментолови цигари и с наслада запали. — Пак ли се сдърпа с твоята? — попита съчувствено и издуха дима.

— Сети се значи!

— Има си хас! Стасов те е търсил по телефона в шест и половина, а ти вече си бил хукнал.

— А какво е искал Стасов? Снощи се разделихме към единайсет и половина, уж всичко обсъдихме.

— И тримата снощи задружно сме страдали от безсъние. Стасов е изровил някакъв Павел Шалиско, който в продължение на дълги години е преследвал Алина, и то очевидно безуспешно. Балансът е минус две, плюс един.

— Тоест? — намръщи се Юрий.

— Отхвърлихме две дами, но пък се появи един мъж. Така че в крайна сметка имаме четирима заподозрени: Харитонов, Имант и Инга Вазнис и в перспектива — несполучилият обожател. Залагам си главата — и този Шалиско няма да има алиби, но ще се намерят и мотив, и възможности.

— Да, лошо…

Следователят Гмиря пристигна в осем без двайсет и дори през ум не му мина да се извини за закъснението.

— Да вървим! — процеди той през зъби, докато минаваше покрай колата на Коротков. Вече в асансьора, внезапно попита: — Ще викаме ли поемни лица?

— Ама защо, Борис Виталиевич? Та ние не търсим улики, а вещ, която е принадлежала на потърпевшата. Няма никакво значение къде ще намерим дневника, ако изобщо го намерим.

— Добре де, твоя си работа — неопределено промърмори Гмиря.

Следователят не беше маниак на тема спазване буквата на закона и ако беше възможно, съкращаваше процедурните тънкости до минимум.

В жилището на Алина никой не бе разтребвал след милиционерския оглед в събота, затова то сега приличаше на разрушено гнездо. Особено неприятно изглеждаше диванът с очертаните с тебешир контури на трупа.

— Борис Виталиевич, бащата на покойната, потърси ли ви вчера за ключовете? — попита Коротков, докато грижливо изтриваше обувките си на килимчето в антрето. — Иска да прибере багажа й и да поеме собствеността върху апартамента.

— Не, не ме е търсил. Е, как ще започнем търсенето?

— Ще се разделим — предложи Настя. — Две стаи и кухня — тъкмо за трима души. После ще видим банята, тоалетната и антрето.

Търсиха дълго и внимателно, но за съжаление — безрезултатно. Не намериха никакви дневници. Освен дневниците, търсеха и бяла трикотажна фланелка с копченца и пъстра пола на зелен фон. Настя откри фланелката в пералната машина — сред купчина бельо за пране, а дългата широка пола от зелено-кафява коприна бе окачена на кукичка от вътрешната страна на вратата на банята, редом с дебела хавлия. Така подозренията по адрес на Харитонов почти изчезнаха. За да опише тези дрехи, трябваше да ги е видял върху Алина. Ако беше я убил, когато е била вече по пеньоар, и бе решил да скалъпи версия за свое по-ранно и предизвестено по телефона посещение, той най-вероятно би отворил гардероба и би избрал да опише нещо, окачено в него. Малко вероятно е да е ровил в пералната машина.

Но дневниците… Нима Настя бе сгрешила?

— Слушай, а ти попита ли Смулов? — тихичко я попита Коротков, като се стараеше следователят да не го чуе.

— Попитах го — въздъхна Настя. — Казва, че никога не е виждал Алина да си води дневник. Но веднага добави, че може и да не е знаел. Вазнис била толкова потайна, че дори пред него не се разкривала напълно.

— Горкият! — поклати глава Юра. — Сигурно му е било тежко с нея. И много я е обичал, а, от друга страна, постоянно е усещал, че тя е… чужда ли да го кажа… И мащехата й спомена същото за нея.

— Борис Виталиевич — високо извика Настя, — мога да взема касетите, нали?

— За какво са ти? — отвърна Гмиря, който оглеждаше полиците на вградения гардероб в антрето.

— На тях са записани филмите на Смулов, включително онези, в които е играла Алина. Ще ги изгледам — може нещо да ми хрумне.

— Че какво може да ти хрумне от гледането на такива филми! — присмехулно каза следователят. — Пълни глупости.

— Да ги взема значи?

— Вземай ги, вземай, само че после ги върни на Смулов или на роднините на Вазнис. Това семейство цепи косъма на две.

— И вие ли забелязахте? — обади се Коротков.