Посмъртен образ

После дълго плака, като между хлипанията бъбреше откъслечни фрази от рода на: „Че лошо ли му беше тук…“, „Отиде там, та да стане такова нещастие…“ Най-сетне се наплака и започна да разказва що-годе свързано.

Отначало Виктор живеел в общежитието с другите работници, после се запознал с нея, Раиса, и се преместил в къщата й. Бил малко странен, някак див, постоянно ходел в гората — разправял, че гората го успокоява. Изобщо много обичал природата. Казвал, че точно затова напуснал Москва — та да е по-близо до тайгата. Но инак бил свестен човек, изобщо не пиел, не ходел по жени. Само малко странен. Решили да се оженят, започнали да купуват покъщнина — скъп телевизор, видео, че то какви развлечения имало тук, в тайгата! Няколко пъти ходили заедно до Красноярск, облекли Раиса от глава до пети, и на него купили някоя и друга дрешка, започнали малко по малко да се запасяват с пиене за сватбата.

Веднъж, в началото на юни, Волошин казал на Раиса, че трябва да замине. Имал работа в Москва и докато не я свършел, и дума не можело да става за сватба. Как ли не го молила тя да не отива, колко сълзи изплакала — не. Рекъл и го сторил. Събрал си багажа и заминал.

— Всичкия си багаж ли събра? — попита Селуянов.

— Не, къде ти всичкия! Само за път. Нали има майка в Москва, и сестра — имаше къде да живее. А и смяташе да се върне след около две седмици. Обеща, че няма да е за повече. И ето на какво стана…

Тя отново понечи да се разплаче, но Коля бързо я отклони с въпроса си:

— Кажете, Раечка, добре ли се печели тук, на строежа?

— Не се оплакваме. — Тя избърса очите си и подсмръкна. — Аз съм майстор на участък, заплатата ми, то се знае, беше по-голяма от заплатата на Витя. Нали той беше общ работник…

— И не се ли притесняваше, че фактически живее на ваш гръб? С чии пари сте купували скъпите неща?

— Ами с неговите!

Раечка толкова се учуди от предположението на Коля, че някой изобщо може да живее на неин гръб, че дори забрави да се разплаче.

— С кои негови пари? Със заплатата му на общ работник ли?

— А, не! На всеки три месеца той получаваше много пари от Москва. Витя ми каза, че дал назаем на свой приятел голяма сума, която онзи ще му връща на части за няколко години — и човекът ги пращаше на всеки три месеца. Витя получаваше записите редовно.

— И големи ли бяха тези части?

— Спомням си, че записите никога не бяха за кръгли суми. Витя ми обясни, че приятелят му връща по петстотин долара в рубли според курса в деня на изпращането.

— Страхотно! — разсмя се Селуянов. — Откъде и аз да си намеря такъв приятел: на всеки три месеца да ми праща по петстотин долара! Раечка, а не пазите ли случайно известията за записите?

— Тук са — въздъхна жената. — Витя искаше да ги изхвърля, но аз не му давах.

— Защо? Да ги беше изхвърлял, трябва ли да пази ненужни листчета?

— Ама как така! — искрено се възмути Раиса. — Та това е дълг! Може ли да запомни човек колко пъти е пращал пари. Така нищо чудно и да се минеш. А, не!

— Всъщност права сте — съгласи се Селуянов. — Дайте да видя известията — така ще разберем какъв е бил този приятел на Виктор.

— Мислите, че той го е?… За да не върне парите?

— Защо не? В живота всичко се случва — отбеляза философски Николай. — Междувременно ще ми покажете и багажа му.

Раиса отиде в съседната стая и скоро се върна с шест известия за пощенски записи в ръцете. Сумите във всички бяха различни и наистина незакръглени. Коля пресметна наум — действително винаги излизаха по петстотин долара. Добре се бе уредил този Волошин, като се има предвид, че не може да е дал пари назаем — когато е живеел в Москва, не е печелел много. Освен ако е откраднал… Ще трябва да се проверят всички неразкрити кражби, грабежи и обири през периода, предшествал внезапното му бягство от столицата. Може би тайната на неговото убийство се крие в някакъв неразрешим спор с негов съучастник? А актрисата на Аска няма нищо общо с това?

Николай отвори гардероба и започна да преглежда дрехите на Волошин по закачалките — костюм, полушубка, кожух, скъп английски шлифер, два чифта нови дънки, няколко скъпи ризи. Провери за всеки случай джобовете — нищо, нито бележки, нито забравени писма или телеграми.

— Раечка, а Виктор четеше ли книги?

— Четеше, разбира се. Тук, при нас, няма библиотека, но той ходеше в районния център, купуваше си. Ето ги там всичките.

Жената посочи полица с книги, окачена над широката спалня. Николай започна да вади книгите една по една и бавно да ги прелиства.

— Какво търсите там? — не издържа Раиса. — Кажете, може да знам къде да го намеря.

— И аз не знам какво търся, Раечка — честно си призна Селуянов. — Търся просто така, може пък да намеря нещо интересно.

— Е, ваша си работа — сухо каза тя и сви устни. — С мен ли ще обядвате или как?

— Първо да, а после или как — весело й намигна Коля. Той разбра, че без да иска, е обидил жената, като отхвърли помощта й, а тя толкова е искала да бъде полезна на човека, който търси убиеца на нейния неосъществен съпруг.