Посмъртен образ

— В живота — не, но от филмите си личи. В тях всички престъпления се разкриват не от криминалистите, а от някой от заинтересованите персонажи. От съпруги на загиналите, от деца, братя, приятели. От кого ли не, само не и от криминалистите и следователите. Очевидно човекът смята милиционерите за ограничени и глуповати и щом е така, със сигурност е допуснал някаква грешка, недогледал е нещо, като е смятал, че не сме способни да схващаме никакви тънкости. Всеки човек, който се занимава с творчество, проектира себе си в своите произведения. Дали го иска или не — но го прави. Затова филмите на Смулов толкова са си приличали. Той е влагал в тях едно и също — онова, което му е причинявало най-голяма болка. Вярно — до „Първичен страх“. После с него се е случило нещо. В „Сириус“ смятат, че това нещо е било разцъфтялата любов между него и Алина — та нали и Алина от този момент е започнала да играе много по-добре. Може би трябва да търсим в тази посока?

— Едва ли ще намерим нещо — мрачно се обади Коротков. — Две години са множко за причина за убийство. Нали отвсякъде ни уверяват, че през последните две години всичко в отношенията им е било чудесно. Какво, да не би да са се престрували цели две години и да са крили от всички бавно зреещия конфликт? Не, не ми се вярва.

— И на мен не ми се вярва — съгласи се Настя. — Предлагай друга посока за търсене — на всичко съм съгласна.

— Аха, вечно ти заплиташ нещата, а пък аз да вземам решение! — възмути се Коротков. — Много си била хитра. Не мога нищо да измисля — ти сякаш ме удари с мокър парцал, Настася. Знаеш ли какво предлагам? Хайде да прекъснем за малко. Ти иди при Гмиря, вземи дневника на Алина и го чети, а аз днес ще се заема с другите случаи. Освен нашата кинозвезда, още четири убийства мене чакат. Между другото, ако не смятаме с теб да закъснеем за работа днес, трябва да тръгваме — вече е девет и петнайсет.

— Да, да, Юрик, сега тръгваме. А ти, Слава? Защо мълчиш? Кажи нещо.

Стасов се бе уловил, че докато слушаше Настя, си мислеше за Татяна. Колко си приличат! Не, разбира се, съвсем са различни — тази Каменская е мършава и бледа, а Таня е едра, пълна — кръв и мляко. Каменская е от оперативния състав, а Татяна е следовател. Анастасия наскоро се е омъжила за пръв път, а Татяна вече два пъти се е омъжвала и — дай боже! — скоро ще сключи трети брак: с него, със Стасов. Те са съвсем различни, но същевременно с нещо неуловимо си приличат. Може би със способността си да се увличат по това, което правят. Вярно, Каменская денем и нощем мисли за работата, а на Татяна следствените дела отдавна са й опротивели, влачи ярема само заради милиционерската пенсия, а истинско удоволствие й дава творчеството, когато пише книгите си. Колко се е затъжил за нея…

— Какво мога да кажа аз? — унило отговори той.

— Ако ти трябват аргументи против твоята теория, мога да опитам да ги събера. Ако искаш, днес още веднъж ще поговоря с всички и ще уточня кой е бил първоизточникът на информацията за Семенцова и за потърсения контакт с Козирев. И изобщо кой, какво и кога е чувал от Смулов за Алина Вазнис. Тогава твоите предположения или ще се потвърдят, или не. Нищо друго не мога да измисля.

Настя ласкаво се усмихна:

— Благодаря ти.

Каменская

Тя чете дневника на Алина цял ден, след като се заключи в кабинета си в службата. Гмиря беше прав — записките не отразяваха последния период: започваха от 17 ноември 1993 година и завършваха на 26 март 1995-а. Никакви признаци за конфликт със Смулов. Напротив, когато Алина го споменаваше, във всяка дума звучеше безгранично уважение и благодарност към него.

От записките личеше, че настроенията на Алина често рязко са се сменяли, изпадала е в тежка тъга, в меланхолия. Понякога е сънувала някакъв неприятен сън, след което дълго е била потисната. Ето например какво бе записала на 8 декември 1993 година:

Той отново ми се яви насън. Същото лице с голяма бенка, същите очи, същите тънки устни. Странно — през всичките тези години никак не се е променил. Струва ми се, че лицето му е останало същото, каквото беше преди много години, когато го видях за пръв път. Колко е хубаво, че вече мога да не се страхувам…

Сънят за същото лице се споменаваше по-нататък на 2 януари 1994 година, на 15 февруари, на 7 май, на 20 септември и за последен път — вече на 2 март 1995 година. Съвършено очевидно беше, че е безпокоял Алина все по-рядко и по-рядко.

Понякога се мяркаха записки за Павел Шалиско, ставаше дума предимно за това колко е мил Паша, не забрави да звънне в хотела. Но фактически обстоятелства или, както се казва, фактология в дневника имаше съвсем малко. Дневникът е бил нужен на Алина не за да разказва за ежедневните събития в живота си — той й е трябвал, за да мисли, анализира, да споделя преживяванията си. Например цели дванайсет страници бяха посветени на стария френски филм „Двама в града“ с Жан Габен и Ален Делон: