Посмъртен образ

„Вече втори месец съм като болна от този филм. И искам да разбера какво има в него, та не намирам покой. Искам да разбера какво е направил Жан Габен, как го е направил? Гледам «Двама в града» всеки ден и откривам все нови и нови оттенъци в играта му, нови и нови нюанси и жестове… А може би тук всичко се е съединило — и режисурата, и музиката? Но аз трябва да разбера, няма да се успокоя, докато не разбера защо този филм ме разболява…“

И по-нататък на дванайсет страници — подробен анализ на филма, кадър след кадър. Това много приличаше на записките, които Настя бе получила от Леонид Сергеевич Дегтяр.

Колкото повече Настя четеше дневника на Алина, толкова повече се убеждаваше, че той не може да е представлявал никаква ценност за убиеца. Дори ако предположеше, че е допуснала ужасна грешка и че все пак Шалиско е убил Алина, той не е имал причина да краде кафявата тетрадка. В нея нямаше нищо опасно за него.

Но тук възникваше и друг въпрос. Нима Алина е водила дневник само през периода между ноември 1993-а и март 1995-а? Не, сигурно го е правила дълги години — може би през целия си живот. Къде са тогава останалите тетрадки? Ако тя, Настя, правилно бе разбрала характера на актрисата, Алина най-вероятно не бе пазила дневниците. Когато тетрадката е свършвала, Алина я е изхвърляла. Достатъчни бяха записките за година и половина, за да се види ясно: Алина Вазнис не е страдала от мания за величие. Значи не е смятала, че дневниците й ще представляват някаква ценност за бъдещите поколения — като дневниците на Достоевски или Чарли Чаплин. Правела е записките за себе си, сякаш е разговаряла с невидим събеседник, привеждала е аргументи, поставяла е въпроси и е търсела техните отговори. Изливала е душата си — и толкоз. Сякаш е шептяла тайните си над яма и после ги е заравяла. Дневникът не й е трябвал повече. А и страниците на тетрадката, която лежеше сега пред Настя, красноречиво говореха, че не са били многократно препрочитани. Листовете бяха чисти, непохабени, тетрадката не се отваряше сама на определени места, както става, когато често ти трябват едни и същи страници. Та нали на нито един здравомислещ човек няма да му хрумне да прави магнетофонни записи на разговорите си с близки приятели, тъй че после да ги слуша отново и отново. Глупаво е!

Но, от друга страна, ако навикът да си води дневник се е сформирал дълги години, едва ли Алина е зарязала това свое занимание просто така. Тогава трябва да съществува тетрадка с по-късни записки. Къде ли е?

Отговорът просто се натрапваше: при Смулов. И брилянтите на Алинината майка трябва да са у него. И парите, които е занесъл Харитонов.

„Не, невъзможно е!“, укори се Настя. Глупости! Подозрението бе паднало върху Смулов веднага след откриването на трупа — убийството на любовница от ревност е най-популярната версия, която се проверява най-напред, още повече че той имаше ключове от жилището на Алина. В дома му веднага бе направен обиск — тя си го спомняше много добре. Там не бяха намерени никакви брилянти. Не е имало и шест хиляди и шестстотин долара в банкноти по петдесет.

Вярно, това не е доказателство — парите и брилянтите може да са били скрити извън дома му. Както и последната тетрадка-дневник. Щом не са в дома му, къде тогава?

И изобщо има ли смисъл да ги търсят? Ако наистина Смулов е организирал всичко това, където и да се намерят парите и скъпоценностите, това няма да позволи той да бъде обвинен в каквото и да било — със сигурност се е погрижил да не остави следи и нишки. Нещо повече — сега Настя бе съвсем сигурна, че брилянтите и пликът с парите са подхвърлени на някого, за да се породят подозрения срещу още един човек, както на Павел Шалиско бе подхвърлен дневникът на Алина. Ако Смулов е убил Алина, направил го е не от корист — можем да не се съмняваме в това. Успехът на „Безумие“, ако филмът беше завършен, би донесъл на режисьора много повече пари от изчезналите при Алина. Настя се бе поинтересувала от хонорарите на Вазнис — оказа се, че от тези хонорари тя не би могла да си купи апартамента и колата, да плаща за гаража. Определено част от скъпите украшения е била продадена, и то немалка част. Струвало ли си е заради остатъка да убиваш актриса, с която уверено си се запътил към върховете на славата, а значи — и към добруване? Глупаво.