Посмъртен образ

— И какво от това? Ние с теб може всичко да сме намерили. Влязохме в редакцията, без никакви усилия намерихме стаята, където се намира бюрото на Шалиско, и ако не бяхме питали за него, никой изобщо нямаше да забележи нашето присъствие. Аз специално попитах — стаята се заключва само вечер, когато всички напускат редакцията. А бюрото, ако си спомняш, е точно до вратата. Влизай, слагай в чекмеджето каквото си искаш, вземай каквото си искаш — никой една дума няма да ти каже, вратата е отворена през целия ден, дори когато в стаята няма никой.

— Искаш да кажеш, че Смулов е подхвърлил дневника? — уточни Стасов, на когото всичко разказано от Настя наистина започна да му звучи фантасмагорично.

— Искам да кажа, че Шалиско като едното нищо може да няма никакво отношение към този дневник. Ще кажа и нещо повече: тъй като съм жена нахална, особено когато съм под такава пара като днес, аз успях още сутринта да се обадя на Гмиря и да го попитам какво пише в дневника на Алина. Дори си записах някои неща, които той ми продиктува. Ето например един пасаж: Все пак Паша е рядко мил човек. Всеки път се опитвам да му върна парите за разкошните рози, които ми поднася пред очите на изумената публика, а той всеки път отказва. Толкова ми е неудобно, че се охарчва, а той се смее.

Говорих за това с Андрюша, който се съгласи с мен, че не е хубаво Павлик да се бърка заради нашата идея — нали това ни е нужно на нас, а не на него. Андрюша каза, че следващия път той ще му даде парите за цветята, това ще бъде прилично, а аз няма да се чувствам неудобно. Е, какво ще кажете, милинки? Излиза, че Андрей Лвович прекрасно е знаел, че Шалиско не е никакъв безнадеждно влюбен, не е преследвал Алина, не е нахалствал, не е загрявал телефоните. И в този дневник няма нищо, което би могло да заинтересува Павел, да го накара да краде този дневник от Алина и да го крие в службата си. Погледнете какво се получава: в делото фигурират шестима заподозрени — шестима! — и всички те са заподозрени само защото ни ги е пробутал Смулов! Това е. Казах всичко. Сега ме убедете, че съм откачила, за да мога спокойно да продължа работата си. Хайде, момчета, смачкайте ме!

Около масата се възцари мълчание. Стасов допиваше своето изстинало кафе и си мислеше, че няма да е лесно да намери аргументи, опровергаващи току-що чутото. Но непременно трябва да намери, инак… Какво инак? Ще трябва да се примири с необяснимото? Смулов не може да е убил Алина Вазнис. В неговото положение това е все едно да убие себе си, да погуби най-хубавия си филм, да сложи кръст на режисьорската си работа. За какво му е било да убива Алина? Защо?

— Защо? — неволно изрече той на глас.

И Коротков повтори като ехо:

— Защо? Асенка, защо Смулов ще убива Алина? Ти виждаш ли причина?

— Не — поклати глава тя. — Не виждам причина. Затова ме е страх, че това е пълна измишльотина. Остава дневникът. Може там да има нещичко — поне намек, половин думичка. Ще отида при Гмиря, ще взема този дневник и ще го чета, докато не го науча наизуст. Но сърцето ми подсказва, че ще е безполезно. Ако там имаше нещо, което изобличава престъпника, той нямаше да подхвърли дневника на Шалиско. Та нали е разбирал, че ако стигнем до Павел, ще намерим и дневника, ще го прочетем. Освен това Гмиря ми каза, че записките са правени през периода от ноември 1993 до март 1995 година. Ако причината за убийството се е породила по-късно, в дневника не може да има и дума за това. Единствената ми надежда е там да има някакъв нюанс, който би ни помогнал да разберем поне нещичко. На първо място — да разберем самата Алина, истинската, а не онази, която ни е нарисувала четката на гениалния художник. Знаете ли какво друго разбрах от филмите на Смулов? Той нас за нищо ни няма. Смята ни за глупаци.

— Откъде ти хрумна пък това? — вдигна вежди Стасов. — Подсказа ли ти го нещо?