Потрес

Но всеки път, когато вземаше телефона си, за да му звънне, тя не можеше да реши как да му поднесе новините. „Здрасти! Трябва да ти кажа нещо!“ или: „Здрасти, помниш ли онзи път, когато спах с теб?“ или пък: „Хей, помниш ли единствения ни път заедно?“ И какво щеше да й каже Айзък? Щеше ли да поиска да даде детето за осиновяване, или щеше да поиска да го отгледат заедно? Емили не можеше да си представи да се захване с нещо такова — тя обичаше децата, но не беше готова да има свое собствено. Но пък Айзък можеше изобщо да не й повярва. Или пък ужасно да се ядоса, че не му е казала по-рано. Затова реши, че трябва лично да се заеме с това и сама прехвърли всички интернет профили на надеждни осиновители. Когато стигна до двама щастливи, усмихнати хора, под които пишеше „Любяща двойка, женени от осем години, копнеещи да бъдат мама и татко“, тя спря. Чарлз и Лизи Бейкър пишеха, че са сродни души, че през уикендите карат кану-каяк, непрекъснато четат една и съща книга, за да могат да я обсъждат на масата, и ремонтират старата си къща в Уесекс. „Нашето дете ще знае, че той или тя са били дадени за осиновяване от любов“, се казваше в профила им. Нещо в тях бе докоснало сърцето на Емили.

Айзък остави подноса на съседната маса и положи ръка върху нейната.

— Толкова пъти исках да ти се обадя. Чух за ужасните неща, които си преживяла.

— Какво? — Емили почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.

— За завръщането на Алисън Дилорентис — уточни Айзък. — Помня как ми разказваше за Али, за това какво е означавала за теб. Добре ли си?

Сърцето на Емили бавно възстановяваше обичайния си ритъм. Разбира се… Алисън.

— Така мисля — отвърна тя с треперещ глас. — А ти, ъ-ъ-ъ… как си? Групата ви още ли е заедно? И какво е това? — Тя посочи татуировката. Готова бе на всичко, за да отклони вниманието му от себе си.

Айзък отвори уста, за да отговори, но един висок, по-възрастен мъж в униформа на сервитьор, го потупа по рамото и му каза, че имат нужда от него.

— Трябва да се връщам на работа — каза той на Емили, отдалечавайки се към вратата. После се спря и отново се обърна към нея. — Дали няма да ти се прииска след приключването на срещата да идем някъде и да поговорим?

За миг Емили се поколеба дали да не приеме. Но пък се сети колко напрегната ще се чувства през цялото време заради тайната, която набъбваше в гърдите й като балон.

— Ами, вече имам планове — излъга тя. — Съжалявам.

Лицето му посърна.

— Ясно. Някой друг път тогава.

Той тръгна след другия сервитьор към тълпата. Емили се завъртя и се втурна в противоположната посока, чувствайки, че току-що е успяла да се спаси от нещо ужасно, но в същото време бе изпълнена с тъга и съжаление, че е отблъснала Айзък.

— Емили?

Емили се обърна наляво. До нея стоеше Хана, облечена в прилепнала раирана рокля, с обувки на висок дебел ток. С нея беше господин Мерин, който имаше съвсем сенаторски вид с червената си консервативна вратовръзка.

— Здрасти — каза Емили, прегръщайки и двамата.

— Благодаря ти, че дойде. — В тона на Хана звучеше признателност.

— Радваме се, че си тук, Емили — рече господин Мерин.

— И аз се радвам, че съм тук — отвърна Емили, макар че след срещата си с Айзък единственото, което искаше, бе да се прибере у дома.

След това господин Мерин се обърна към жената, която току-що се беше присъединила към групичката. Тя имаше пепеляворуса коса, перфектна фигура и бе облечена в безупречен костюм, който изглеждаше така, сякаш струва цяло състояние. Емили я зяпна и тялото й внезапно пламна. Не. Не можеше да бъде. Сигурно й се привиждаше.

Жената също я забеляза и млъкна по средата на изречението.

— О! — възкликна тя и лицето й пребледня.

Емили усети горчивина в устата си и жлъчка опари гърлото й. Това беше Гейл.

Господин Мерин забеляза странните погледи, които двете си размениха, и се прокашля.

— Ъ-ъ-ъ… Емили, това е госпожа Ригс, една от най-големите ми спонсорки. Двамата със съпруга й наскоро се преместиха в района от Ню Джърси. Госпожо Ригс, това е приятелката на дъщеря ми, Емили.

Гейл отметна кичур руса коса от очите си.

— Мислех, че се казваш Хедър — каза тя със сдържан, леденостуден глас.

Всички очи бяха вперени в нея. Хана рязко се обърна и се втренчи в приятелката си. Като че ли минаха десет години, преди Емили да отговори.

— Ами, сигурно ме бъркате с някого — избъбри тя. След това, неспособна да остане тук и секунда повече, се обърна рязко и побягна с всички сили към най-близката врата, която водеше към склада. Затвори я зад себе си и се облегна на стената с пулсираща глава.

И като по поръчка телефонът й изпиука. Емили го измъкна с разтуптяно сърце. На екрана пишеше „Имате ново съобщение“.

Здрасти, мамче. Май е време за номер!

А.

9. И в ада няма по-голям гняв от този на богатата жена!