Потрес

— Знам, знам. — Ариа нетърпеливо махна с ръка. — Просто ме изслушай, става ли? Ужасно се притесняваше да не би да те открие. И каза, че Гейл е луда. Нали затова не поиска да й дадеш бебето?

Емили сбърчи нос.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Не е ли очевидно? — възкликна Ариа. — Видяла си Гейл вътре. А секунда по-късно получаваш съобщение от А., свързано с бебето. Гейл е А.! Може би е разбрала какво си направила — какво направихме всички ние! И сега иска да ни отмъсти за това, че ти помогнахме да скриеш бебето!

Емили потръпна.

— В това няма смисъл. Как е разбрала за проблема с наркотиците на Спенсър? Откъде знае какво се случи в Ямайка?

— Може би има връзки в Пен и Ямайка — отвърна Ариа.

— Тя е много богата. Може да е наела частен детектив. Кой знае.

— Но какво иска от нас? — попита Хана.

Всички се замислиха за миг.

— Може би иска да узнае къде е бебето — предположи Ариа.

— Или може би просто иска да те нарани така, както ти си наранила нея — рече Спенсър и потрепери. — Помниш ли всички онези съобщения, които остави в гласовата ти поща, Ем? Приличаше на луда. — Тя затвори очи и си спомни дращещия глас на жената, който се чуваше от малкия говорител на клетъчния телефон. „Ще те намеря — гласеше последното съобщение. — Ще открия теб и бебето, и тогава ще съжаляваш.“

Гласът на Том Мерин прогърмя през микрофона в залата. Хана погледна към вратата.

— Какво искаше да кажеш с това, че може би не е съвпадение, че Гейл е най-големият спонсор на баща ми?

— Помисли си само. — Ариа завъртя около пръста едната от обидите си. — Ако Гейл е А., може да се е включила в кампанията на баща ти, за да бъде по-близо до нас. Може би това е част от плана й.

Хана стисна силно очи.

— Татко каза, че парите й са от изключително значение за кампанията. Ако по някаква причина ги изтегли, той може да не намери средства да излъчва рекламите из целия щат.

— Може би това също е част от плана на А. — допусна сериозно Спенсър.

— Момичета, чувате ли се какви ги говорите? — рече раздразнено Емили. — Няма начин Гейл да е А. Да, ужасно е, че се натъкнах на нея. Да, не знам какво ще правя сега, след като тя ме видя. Но ние трябва да мислим какво ще стане, ако А. се свърже с Гейл, а не че А. е Гейл.

— Мисля, че трябва да съберем повече факти — каза Спенсър. — Сигурно има начин да докажем дали Гейл е, или не е А. Ако тя е най-големият спонсор на баща ти, Хана, може би ще успееш да поразучиш повече за нея?

— Аз ли? — Хана притисна длани към гърдите си. — Защо точно аз трябва да го направя?

Внезапно бяха прекъснати от продължителен скърцащ звук. Задната врата се открехна и през процепа се подаде главата на Кейт.

— Ето те и теб — каза тя и в гласа й се долавяше повече облекчение, отколкото раздразнение. — Навсякъде те търсих. Татко иска да излезем на сцената при него.

— Разбрах. — Хана тръгна към вратата. Тя погледна през рамо към останалите, давайки им знак да я последват. Ариа и Спенсър го направиха, но Емили не помръдна от мястото си. Няма да се върна там, казваше упоритият израз на лицето й. Не и щом Гейл е вътре.

Спенсър й махна извинително и влезе в банкетната зала. Помещението беше още по-натъпкано с народ от преди — всички места бяха заети. Господин Мерин стоеше на сцената и отговаряше на въпроси, залепил на лицето си политическата си усмивка. Спенсър хвана Хана за ръката, преди тя да застане до баща си.

— Коя всъщност е Гейл?

Хана посочи жената в червен костюм, която седеше на първата редица.

— Тя.

Спенсър я погледна, преценявайки русата й коса, слабото лице и огромните диаманти на пръстите й. Внезапно нещо прищрака в главата й. На дегустацията на тортите Гейл седеше през няколко маси, облечена в костюм на Шанел. Спенсър бе усетила погледа й върху гърба си, но бързо бе прогонила странното, самодоволно изражение на жената от ума си, като си каза, че просто се държи параноично.

А може би не беше така? Може би Гейл наистина я беше наблюдавала?

И може би все пак съществуваше възможността Гейл да е А.

10. Повод за размишление

В сряда следобед Ариа и Ноъл стояха пред масата в сутерена на роузуудския Колеж по кулинария, където караха курса „Въведение в готвенето“. Заобикаляха ги лъскави тенджери и тигани, и малки бурканчета с подправки, а на дъската пред тях лежеше накълцан до половината стрък праз лук. Стаята миришеше на пилешки бульон, на газ от котлоните и на противна канелена миризма от дъвките, които непрекъснато дъвчеше жената зад тях.

Всички бяха вперили погледи в мадам Ришо, тяхната инструкторка. Макар да беше работила единствено като готвачка в един круизен кораб на компанията „Карнивал“ в продължение на шест месеца, тя се държеше така, сякаш бе готвач — звезда от „Фууд нетуърк“, носеше висока шапка и говореше със съмнителен френски акцент.