Потрес

— Ключът към доброто ризото е непрекъснатото му разбъркване — каза мадам Ришо, пъхна дървената лъжица в тенджерата и бавно я завъртя. Произнасяше р-то с натъртване. — Не спирайте да разбърквате, докато оризът не стане кадифен. Тази техника трудно се научава! А сега бъркайте, бъркайте, бъркайте!

Ноъл смушка Ариа.

— Не разбъркваш достатъчно бързо.

Ариа се сепна и погледна към тенджерата си, която беше пълна с ориз „Арборио“ и бълбукащ бульон.

— Опа — рече разсеяно тя и заразбърква хубаво сместа.

— Предпочиташ ли да режеш? — Ноъл държеше японския нож, който бе взел от кухнята на родителите си. Той се беше заел с рязането на червения лук за салатата. — Не искам ризотото ни да се скапе. Мадам може да ни качи на гилотината — додаде той с лукава усмивка.

— Добре ми е така — отвърна Ариа, поглеждайки към работното му място. — Освен това никога няма да успея да нарежа лука толкова добре като теб.

Изненадващо се бе оказало, че Ноъл се справя доста добре на курса — особено в частта с рязането. Ариа винаги се отегчаваше и режеше зеленчуците на големи, неравни парчета.

Усещаше как Ноъл я гледа изучаващо, но се престори, че не го забелязва, и вместо това започна ожесточено да разбърква ризотото. За щастие той бе пропуснал предизборната среща предишната вечер, защото тимът по лакрос имаше отборна вечеря. А и през последните два дни не се бяха засекли по нито един предмет, което означаваше, че не го беше виждала в училище. Дори беше обмисляла да не дойде на курса по готварство, но пък тогава Ноъл щеше да я попита за причината. И какво би трябвало да отговори тя — че е видяла как баща му опипва доматите в магазина, облечен в рокля?

Тя потръпна, когато образът отново изплува в съзнанието й. В момента, в който осъзна, че отдавна изгубената сестра на господин Кан всъщност е самият той, тя се изнесе с пълна скорост от зеленчуковия отдел в магазина и се скри зад щанда с франзели. Наблюдаваше мъжа отдалеч, молейки се да е сбъркала. Може пък да се окажеше някой друг тип. Може да е някоя наистина грозна жена. Но тогава иззвъня телефонът му.

— Ало? — произнесе жената с мъжки глас. — Същият като на господин Кан.

Край на играта.

Ариа не знаеше кое я смущава повече — господин Кан или собственото й поведение. Не можеше да се отърси от усещането, че всичко е по нейна вина. По същия начин се бе чувствала и в седми клас, когато видя Байрън да се целува с Мередит. Ако не бе минала по онази уличка, ако не се беше извърнала точно в онзи момент, тя нямаше да се натовари с тайната на баща си — или с разкъсващите я болезнени съмнения дали да каже на Ила. И сега така — ако беше отишла в магазина няколко минути по-късно или се беше помотала край щанда за сирена, нямаше да научи ужасната тайна на бащата на Ноъл.

Но след като вече знаеше, тя умираше от желание да научи повече. Дали това бе нещо, което господин Кан правеше често? Той наистина бе малко странен — беше се облякъл като викинг за партито по случай пристигането на Клаудия в Щатите, винаги пееше с пиянски глас арии от опери и мюзикъли на благотворителните партита, организирани от училищния съвет на „Роузууд дей“. Но да се облича като жена на обществени места?

Дали осъзнаваше как ще изглежда това, ако някой го забележи? И определено бракът на господин и госпожа Кан не беше толкова стабилен, колкото си мислеше Ариа. Дали бяха от онези двойки, които само поддържаха имидж пред обществото, а всъщност тайно не се обичаха? При тази мисъл сърцето я заболя още по-силно за Ноъл. Той беше издигнал в култ любовта между родителите си.

Ариа му беше обещала, че между тях няма да има повече тайни, но това определено беше нещо, което Ноъл трябваше да знае — или би пожелал да научи. А тя можеше само да се надява, че А. няма да узнае за него.

От мига, когато се бе събудила предишния ден, Ариа очакваше да получи есемес, свързан с господин Кан. Но като по чудо не откри бележка под чистачката на колата си или в училищното си шкафче, нито пък екранът на телефона й светна. Което означаваше само две неща — или А. изчакваше идеалния момент… или не знаеше.

Ако Гейл беше А., може би беше твърде заета да дебне Спенсър и Емили, за да се занимава и с Ариа. Нямаше как да бъде на няколко места едновременно. А ако А. не знаеше, най-доброто, което Ариа можеше да направи, бе да се престори, че никога не е виждала господин Кан. Дори нямаше да си мисли за това.

— Сега всички вземете своите beurre и измерете половин чаша! — изграчи мадам Ришо отпред.

— Какво означаваше това beurre? — изръмжа Ноъл. — Мразя да ми казва разни неща на френски.

— Масло. — Ариа бръкна в малкия хладилник под масата и измъкна едно пакетче. Докато го разопаковаше, мислите й отново се зареяха. Защо Гейл, тази богата, преуспяла жена ще хаби време и пари в преследването на четири гимназистки? Но от друга страна тя беше луда. Ариа я беше срещала само веднъж преди и веднага усети, че у жената има нещо нередно.