Потрес

— Наистина ли трябва да го правиш? — попита Спенсър, поглеждайки към джойнта. — Няма ли да загазиш?

Харпър чукна с пръст пепелта на върха на цигарата.

— Че кой ще ме издаде?

Чу се още едно изпукване. Спенсър погледна към тъмната гора; нервността й се засилваше.

— Хм, питието ми е на привършване — промърмори тя, вдигайки празната си чаша. После хукна към къщата и почувства облекчение едва когато се озова в стаята. Напълни чашата си с водка с лимон и тръгна към дансинга. Куин и Джеси я поканиха да танцува с тях и тя остана там в продължение на три песни, без да мисли, опитвайки се да се потопи в музиката. Едно момче предпоследна година се вряза в кръга им, увличайки Спенсър след себе си. Водката накара кръвта във вените й да пламне.

Когато видя проблясващите светлини през прозореца, тя си помисли, че някой е спрял на улицата пред къщата. Но тогава двама полицаи отвориха входната врата и надникнаха вътре. Повечето от гостите скриха питиетата си зад гърбовете. Музиката спря.

— Какво става тук? — Единият полицай освети стаята с фенерчето си.

Студентите панически се разбягаха. Тряскаха се врати. Другият полицай вдигна мегафон към устата си.

— Търсим Харпър Есекс-Пемброук — прогърмя усиленият му глас. — Госпожице Есекс-Пемброук? Тук ли сте?

Сред тълпата се разнесе мърморене. В този момент Харпър се появи през задната врата с разрешена коса и пребледняло лице.

— А-аз съм Харпър. Какъв е проблемът?

Ченгето пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Получихме анонимно обаждане, че притежавате марихуана с цел продажба.

Харпър зяпна изненадано.

— К-какво?

— Това е сериозно нарушение. — Ъгълчетата на устните на полицая увиснаха надолу.

Всички гледаха как мъжете извеждат Харпър от стаята. Куин поклати ужасено глава.

— Как са разбрали ченгетата, че Харпър има трева?

Като че ли чула въпроса на Куин, Харпър се обърна и погледна към Спенсър.

— Много добре — изсъска тя. — Съсипа купона на всички — и себе си.

Спенсър се опули.

— Нищо не съм казала!

Харпър просто я изгледа скептично, докато полицаите я извеждаха през вратата. Джеси и Куин зяпнаха изненадано към Спенсър.

— Ти си я издала? — възкликна Куин.

— Естествено, че не съм! — отвърна Спенсър.

Джеси я гледаше с ококорените си кафяви очи.

— Но ти беше с нея навън, нали? Никой от нас не би я издал.

— Не бях аз! — възкликна Спенсър. — Кълна се!

Но като че ли говореше на вятъра. След няколко секунди всички присъстващи я гледаха подозрително. Спенсър се изниза от стаята с пламнало лице. Какво се беше случило току-що, по дяволите? Как така изведнъж тя се оказа виновната?

Бз-з-з.

Спенсър извади телефона си. „Имате ново съобщение от неизвестен номер.“ Тя погледна към извисяващите се дървета и мълчаливите звезди. Навън беше толкова тихо, но тя инстинктивно усети как някой се крие, опитвайки се да спотаи кикота си. Пое си дълбоко дъх и погледна към екрана на телефона.

Бъди доволна, че не издадох на ченгетата ТВОИТЕ тайни.

А.

16. Надпреварата

— Страхотни сте! — извика Хана към колоната от хора, които преминаха с трополене по главната улица на Роузууд. Провеждаше се ежегодният десеткилометров маратон, организиран от градската болница. Беше събота сутринта и валеше силно.

Косата на Хана изглеждаше ужасно, а гримът й беше размазан, но тя бе обещала на баща си, че ще раздава на участниците значки и сувенири с образа на Том Мерин.

— Вземете си бананче! — каза тя на един слаб възрастен мъж, който мина, пъхтейки покрай нея, и му подаде банан със стикер ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ТОМ МЕРИН, залепен на кората. — Гласувайте за Том Мерин! — Хана подаде водни чаши с надпис ТОМ МЕРИН на две закръглени жени на средна възраст, които, вместо да тичат, вървяха сгушени под един чадър.

— Напред, давайте!

Кейт, която стоеше до нея, захлупила здраво качулката на анорака си, се изкиска игриво.

— Едва ли ще успееш да накараш точно тях да се размърдат.

— Сигурно не — засмя се Хана, когато внушителните задни части на жените се скриха зад ъгъла.

— Ти защо не участваш в маратона? — Кейт тикна един полуобелен банан в ръцете на една слабичка жена, която тичаше със слушалки на айпод в ушите. — Помня, че миналата година мама ме накара да викам за теб.

Хана сви рамене. Миналата година беше бягала заедно с Майк — и го беше победила с преднина от няколко секунди. Двамата го бяха отпразнували с една голяма чиния спагети в „Раят на спагетите“ и бяха толкова въодушевени от постигнатите резултати, че се записаха в още няколко състезания през лятото. Но след раздялата им Хана се отказа да бяга.

Тя стрелна Кейт с поглед.

— Всъщност въпросът е ти защо не се състезаваш? — Кейт беше шампионка с отбора по крос в пресечена местност в предишното си училище в Анаполис. Изабел не спираше да се хвали с това.

Кейт зарови пръсти в кестенявата си коса.

— Защото Наоми и Райли се записаха първи. Състезанието не е достатъчно голямо и за трите ни.

Хана наля още вода в чашите, просто защото не знаеше къде да си пъхне ръцете.

— Значи все още сте скарани?