Повярвай ми

Дж. П. Дилейни Повярвай ми

На Майкъл

Човек излиза на сцената с белезите си.

Шели Уинтърс

Човек не може неопределено дълго да живее с две лица — едно за пред хората, а другото за себе си — без накрая да се обърка кое от тях е истинското.1

Натаниъл Хоторн, „Алената буква“

Пролог

В деня на заминаването си гостите трябва да освободят стаите до обяд.

В единайсет часа шестият етаж на хотел „Лексингтън“ е почти празен. Намираме се в центъра на Манхатън, където дори туристите имат натоварени графици, препълнени с галерии, универсални магазини и забележителности. Никой не би могъл да спи до късно при шума на камериерките, които бъбрят на испански, докато влизат и излизат от пералното помещение до асансьора и подготвят стаите за поредния следобеден наплив.

Целият коридор е осеян с подносите, останали след закуска, които показват кои стаи трябва да бъдат почистени.

Пред вратата на апартамент „Терасата“ няма поднос.

Всяка сутрин пред всяка стая се оставя по един прилежно сгънат вестник „Ню Йорк Таймс“ — комплимент от хотела.

От апартамент „Терасата“ са отказали комплимента. Вестникът лежи върху изтривалката, недокоснат. На бравата над него виси табелка с надпис: НЕ БЕЗПОКОЙТЕ.

Консуела Алварез оставя апартамент „Терасата“ за накрая. В крайна сметка, когато всички останали стаи са готови, не може повече да отлага. С изкривено от болката в кръста лице — тази сутрин вече е сменила чаршафите в дванайсет стаи и е изтъркала дванайсет душкабини — тя почуква на вратата със служебната си карта, извиква тихо: „Почистване“, и изчаква да ѝ отговорят.

Отговор няма.

Когато си отключва сама и влиза вътре, първото, което ѝ прави впечатление, е студът. Леденият вятър нахлува през пердетата. Тя цъка неодобрително с език, докато се приближава до прозореца и дръпва шнура. Сива светлина облива стаята.

Вътре цари безпорядък. Затваря с трясък прозореца, без да се церемони особено.

Човекът в леглото не помръдва.

— Моля ви… Вече трябва да ставате — казва неловко Консуела.

Чаршафът закрива цялото лице. Меко покрива очертанията на тялото, сякаш е затрупано от плътен сняг.

Докато оглежда пораженията — прекатурена лампа, счупена чаша за вино, Консуела внезапно е обзета от мрачно предчувствие. Миналата година на втория етаж имаше самоубийство. Лоша работа. Някакво момче беше умряло от свръхдоза в банята. А хотелът беше пълен, стаята трябваше да бъде почистена и подготвена за следващия гост до пет часа следобед.

Сега, когато поглежда по-внимателно, в апартамента има няколко неща, които изглеждат необичайно, дори странно. Кой би си легнал, докато по килима има парчета стъкло, които може да настъпи на следващия ден? Кой спи, завит с чаршаф през главата? Консуела е виждала много хотелски стаи и сцената пред очите ѝ изглежда някак неестествена.

Дори нагласена.

Консуела се прекръства. Притеснена, тя поставя ръка върху завивката — там, където би трябвало да се намира рамото, и го разтърсва.

В следващия миг на мястото, което е притиснала с ръка, по бялата материя започва да цъфти червено цвете.

Вече знае, че се е случило нещо, нещо лошо. Повторно докосва леглото, този път натиска само с пръст. Отново, като мастило върху хартиена салфетка, върху чаршафа разцъфва червено цветче.

Консуела събира кураж и рязко отмята завивката с лявата си ръка.

Още преди да успее да осмисли видяното, другата ѝ ръка се вдига, за да се прекръсти. Но този път ръката, която се е устремила нагоре към челото, така и не успява да довърши започнатото. Вместо това трепереща се спуска надолу, за да заглуши писъка.

Част първа Пет дни по-рано

1

Приятелят ми закъснява.

Това бихте си казали, ако ме видите как седя тук — на бара в този модерен корпоративен нюйоркски хотел — и се опитвам да пия безалкохолния си коктейл с доматен сок така, че да ми стигне за цялата вечер. Поредната млада жена със сериозна професия, излязла на среща. Може би малко по-издокарана от жените наоколо. Не изглеждам така, сякаш току-що съм излязла от офиса.

В другия край на бара групичка млади мъже пият и си разменят шегички, като се побутват един друг по рамото в края на всяка смешка. Един от тях — привлекателен, елегантно облечен, атлетичен — среща погледа ми. Усмихва се. Извръщам очи.

Не след дълго малко по-навътре се освобождава маса, затова вземам питието си и сядам на нея. И тогава, съвсем неочаквано, се разиграва следната сцена:

ИНТЕРИОР. БАРЪТ НА ХОТЕЛ „ДЕЛТЪН“,

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА УЛИЦА,

НЮ ЙОРК — НОЩ

МЪЖ

(враждебно)

Извинете?