Позорът на Один

— Ха, ха, ха! — раздруса се той в пресилен смях. — Виж, тая няма да я бъде! Один не ще допусне такъв позор. Няма твоят Рад да пие от моя череп, а прикован за мачтата, ще гледа твоето безчестие… Как цялата ми дружина се гаври с хубавицата му…

Боеше се Лола. В същото време вярваше в силите си. Защото си бе българка по род. А българката, когато го няма мъжа, умее да се брани сама, да брани и челядта си не по-зле от него. Та нали същият този Крум, ювиги хан, за да разгроми ромееца Никифор, повикал и жените? Всяка българка се учи на военно дело: да язди, да опъва лък, да мята копие. Тя също е длъжна да стреля и при тръс, и в галоп, на всички посоки: както напред, така и вляво, и вдясно. И назад — дори легнала по гръб върху конската крупа. Да върти сабята, да мята изкусно аркана, и то с лявата ръка, та да е свободна дясната за следващия бой с мечове или копия. Ако ли пък, недай боже, падне — бързо да се метне на коня зад врага и да го прониже с кинжала. Българката умее всичко: и туй, що е отредено на жената; и онуй, що е участ на мъжа. И майка, и воин. Понявга по-опасен воин и от мъжа, защото той се бие за слава, а тя — за честта и за рожбите си.

В очакване на забавното зрелище, което обещаваше нова преживелица в и без туй бурното им ежедневие, викингите забравиха заплахата от приближаващата българска войска. Тъй си живееха те — ден за ден, не отлагаха никое наслаждение, бързаха да изкопчат от живота всичко, що можеха. И то днес, не утре…

Те се отпуснаха, опряха щитове и мечове в земята, отложиха шлемове, та да не спарват главите им, разбъркаха строя си, тъй че и по-задните редици да вкусят от предстоящата наслада.

Дори Олаф, все още неукрепнал както трябва, подвикна:

— Ерик, само с една ръка.

Белязания се обърна и като му смигна лукаво, прибра десницата си зад гърба.

— Вярно бе! Срещу жена само лявата стига! Пристъпи тежко.

Ездачката успокои коня. За това, що й предстоеше, при тая тежка задача, пред хана и пред Тангра, й бе нужна по-здрава опора.

Тя вдигна сабята, сякаш се готвеше да пришпори коня, за да се понесе напред и да съсече противника си.

Успя да го заблуди.

Богат беше бойният опит на Ерик Белязания. Че с какви ли не бе се срещал: с франки и ромеи, със славяни и сарацини. Само не с българи. Не допускаше, че техните похвати в битките могат да бъдат различни. Гледаше — и те като другите: с копия и мечове с щитове и шлемове, със секири и лъкове, двойно извити, ала все лъкове.

Не познаваше само аркана, не подозираше страшната му сила.

Затова не опита, пък и не знаеше как да се уварди. А и Лола го подведе с размаханата сабя. И той се натъкми да посрещне тоя удар. Щеше да се хвърли напред, да хване юздата на коня, за да го спре, и в същото време щеше да дръпне нахалницата за крака и да я събори от седлото, преди още да е замахнала. Мечът й беше в дясната ръка, затова той щеше да й изскочи откъм лявата страна.

Не един път се бе сражавал с конници. И то не с някаква си жена, а с прославени рицари, смели до безумие, обковани от върховете на шлемовете до шпорите си с метал, покрили с метал и конете си. Същински оживели железни статуи…

Не свари да си даде сметка какво става. Какво стори оная проклетница с лявата си ръка, тъй сръчна като дясната; какво полетя към него, какво профуча над главата му.

Ако познаваше това опасно оръжие, той би могъл все пак да направи какъв да е опит за спасение: би се навел, би се дръпнал, би го срязал със секирата, преди да го е омотало.

А сега?

Когато разбра, беше късно. Яката примка вече се бе стегнала тъкмо там, където бе предназначена — над лактите му, беше ги притиснала към гърдите, беше ги обезвредила.

В следния миг рязък тласък го катурна на земята. А Ерик не бе свикнал да пада. Мигновено той скочи на крака.

Напразно! Ремъкът отново го повали.

После Лола обърна коня си назад и го пришпори. Повлече с вързания за седлото й аркан омотания пленник, който риташе безпомощно с крака, гънеше тялото си като червей в безплоден опит да се отскубне някак си от коварния възел.

Най-близо до него се оказа Кнут — младежът, дето бе паднал при танца по веслата.

Ако поискаше, той би могъл да замахне с меча и да среже опънатото ласо. Ала не поиска. Направи се, че нищо не е видял. Защото не можеше да му прости — и затова, че го бе лишил от воинската плячка, още повече заради унижението. Най-първо заради унижението.

Доволството преля в сърцето му.

Това ли беше надменният, самоувереният доскоро предводител, който сега се тътрузеше по неравната почва ту по гръб, ту по лице, подмяташе се по издатините на пътя, отскачаше при всеки камък, при всяка къртичина, при всеки оголен корен?

Гърдите му бяха защитени от крепката броня, изкована от най-вещия железар в родината му, а главата — от добре пристегнатия с подбрадника шлем, та успя да ги опази. Иначе при това подхвърляне, при това тръшкане отдавна да се бяха изпотрошили костите му, отдавна да се бе преселил във Валхала.

Единствен Олаф съобрази. Всичко бе станало тъй бързо, тъй нечакано — сякаш не действителност, а мъчителен кошмар.