Позорът на Один

Де що има нашественици, първом жените отвличат. А жени нямаше. Къде ли бяха те?

Къде беше и Лола?

Едва сдържа порива си. Не скочи, не връхлетя начаса, а се потопи отново.

Сърцето бъхтеше полудяло, кръвта туптеше в главата му като чук.

Къде беше Лола?

Но изчака.

Когато викингите отминаха засадата му, той почука с камък отмъкнатия от дракара меч.

То беше знакът.

Славяните изскочиха от водата и се нахвърлиха върху неприятелите безшумно, размахали кой меч, кой брадва, кой чепата тояга. Сякаш не люде, а побеснели водни духове. Сякаш възкръснали удавници, окичени с водорасли и блатни треви.

Слисани, престорили им се наистина за водни духове, викингите се объркаха. Че кой друг, ако не дух, би могъл да се появи изневиделица от мочура? До преди миг нямаше нищо, само вода и тръстика, и изведнъж — толкоз войскари!

Харалд, старшият им, рече да ги подреди за боя. И той се боеше от зли сили, и той не се съмняваше, че съдбата го бе срещнала с такива. Ала нямаше право да отстъпи. Конунгът бе заповядал и той беше длъжен да изпълни заповедта. Даже с цената на живота си.

Нямаше спор, че трябва да плаща тая цена…

Пленниците съобразиха първи. Известна им бе тая бойна уловка, при това познаваха и нападащите славяни, най-вече предводителя им. Неговия ръст не можеха да сгрешат с друг.

И хукнаха назад. Някои от поробителите им понечиха да ги възпрат, ала бяха изблъскани от тях, съборени на земята, стъпкани.

Викингите се видяха заставени да приемат боя. Зачаткаха, зазвънтяха удрящите по шлемове, по брони и щитове мечове и секири, заехтяха недодяланите войнишки ругатни на разни езици, застенаха ранени.

Някои от славяните въпреки настървението на битката успяха да срежат връзките на повечето пленници, които тозчас награбиха оръжията на убитите и ранените, та се спуснаха и те да помагат на освободителите си. Другите, за които не достигна истинско оръжие, отчекнаха клони от дърветата и налетяха с тях.

Харалд съобрази. Най-ценният роб безспорно си оставаше боилът. Значи, каквото и да се случеше, само него не биваше да изтърве.

И той заряза полесражението. Хукна към морето, повлякъл с края на въжето вързания за китките на ръцете пленник.

Ала и Токту се беше досетил за същото. Нямаше друг начин да попречи. Единствен тоя. И той заби пети във влажната пръст в отчаян опит да забави, ако може и да спре похитителя.

И го спря.

Як беше българинът, сякаш сраснал със земята дъб.

Харалд разбра, че намерението му не ще се осъществи. А викингът не признава бойна неудача. Всеки, що се е изпречил насреща му, по-добре да се смята или роб, или мъртъв. След негов набег остава само леш.

И той се извърна назад с вдигнат меч.

Щом не ще роб, тогава да мре!

Токту, макар и безсилен, с вързани ръце, съвсем не се гласеше да мре така мърцина.

Той се наведе и се метна срещу врага с главата напред като бик. Уви, не сполучи. Викингът свари да отскочи овреме. Свикнал бе да пропуска покрай себе си ранения глиган, кога на лов го нападнеше с такава безразсъдна ярост.

Тъй го зърна Рад, додето сечеше с меча си ония, що се бяха одързостили да му се изпречат. И се втурна да помогне на боила, да го запази от насочения удар.

Изкрещя, сякаш изрева мечка. И Харалд се сепна. Ей това спаси Токту. Макар и с вързани ръце, пльоснал се в тинята, той успя да се претърколи настрана. И мечът вместо в гърлото му се заби в пръстта.

Боят изобилствува с изненади. Не стига личната: смелост, не стигат лична сила и пъргавина. Трябва и сполука. От една дребна случайност твърде често зависи животът.

Друг викинг, ранен, протегна крак и спъна Медуна, който, залитнал, изтърва оръжието си нейде сред търкалящите се в ръкопашната схватка бойци.

Къде време в тая бъркотия да го търси? Ако се заемеше да го търси, в туй време Харалд щеше да измъкне меча си и да го забие в тялото на Токту, който, така овързан, все не можеше да се изправи.

Рад се метна срещу убиеца с голи ръце. А то ръце ли бяха или мечи лапи? Прасна с пестник първия, който налетя със секира насреща му, и го простря на земята с раздробен череп; блъсна втория и той се килна назад, та разби главата си в попадналия зад него дънер.

Харалд схвана заплахата навреме. Замахна да го посрещне с меча. Но дали го смути видът на разгневения славянин или Рад успя да отскочи ловко, та замахът му не улучи?

Ей в този миг Рад Медуна стовари ръба на дланта си върху гръкляна му. Тая ръка бе трошила тухли и дъски, бе скъсала корабно въже — какво представляваше за нея някакъв човешки хрущял?

Главата на злополучния викинг клюмна върху строшения си гръбнак. Безжизненото му тяло рухна като подкосено на земята.

Жупанът не го погледна повече, а приклекна до Токту, сряза с кинжала си въжето на ръцете му, след което му помогна да се изправи.