Позорът на Один

Бързаше Рад. Припираше да прибере людете си в твърдината — хем тях да нагласи на сигурно, хем и те да помогнат на бранителите й, в случай че някой дръзне да я нападне.

Отде можеше да допусне горкият, че варягите вече бяха сварили да я завладеят, да я оплячкосат, да заробят тия, що не бяха избягали с Лола през тайния излаз и незагинали в сечта.

И дългът го теглеше нататък, суровият воински дълг, и друго — простото човешко безпокойство. Там, в крепостта, в спретнатия му дом го чакаше, трябваше да го чака неговата изгора. И се тревожеше за него. Навярно бе научила за плена му. А не знаеше, че той вече бе сполучил да се отърве.

Разбира се, тревожеше се, макар да вярваше в него, макар и да разправяше, че за Рад. Медуна няма неизпълнимо дело, че с всяка беда е годен да се справи.

Като героите багатури от българските предания, що стрела не ги лови, що меч не ги сече.

Трябваше да се прибере Рад — хем тя да не се безпокои повече заради него, хем и той да бъде край нея, да я брани. Война е това — само орисниците знаят как ще завърши.

Пътеката — тясна, оградена от драки и трънки — се виеше покрай рекичката, която неусетно се разширяваше, преливаше в застоялото прибрежие блато, обрасло с трънаци и папур, застлано със зелените блюда на водните лилии. Цветните им пъпки вече се подаваха над повърхността, разпукваха се бисер по белите им венчелистчета.

Когато спасилите се пленници минаваха по тая пътека, още не се бе разсъмнало съвсем. Наистина небето се посребряваше бързо, звездите гаснеха, ала долу, под нависналите шубраци, беше все още тъмно. Още по-тъмна изглеждаше водата под тръстиките, които сякаш растяха не във вода, а върху черна смола.

Отминала бе потайната доба, кога по света бродят зли сили. И изчезват, стопяват се при първи петли. Ала отде да знаеш дали някоя улисана в хорото самовила не е окъсняла? Та и те, пущините, една ли е, две ли са? Горски и речни, планински и полски — все хубавици! И колкото по-гиздави, толкова по-проклети. Ами мъжките духове: дъбравникът, водняникът, че и полският — слънчасникът? Другите беснуват нощем, той — денем. Тъкмо по пладне, най-вече в месец сърпен, кога най припича. Като с брадва посича жътварката, що си е белязал.

Отде да знаеш дали няма и други като него — ако не пладнешки, то поне утринни?

На туй отгоре и вампирите, нечистите мъртъвци: всякакви там самоубийци, удавници, препили пияници и вещери. Нали затуй, да не оживеят отново, да не се юрнат за пакост сред живите — да душат, да смучат кръв — баячите пронизват с колове труповете им? Да ги усмирят.

След варяжкия набег кой знае колко ли непогребани лежат сред подпаленото село? И вече са се превърнали в бродници, кръвници.

И дебнат подире им — ха, някой от дружината да изостане, та да се нахвърлят отгоре му. Пред много люде, пред дружина не смеят. Чакат самотник.

Ей затуй войскарите на Рад, божем все смелчаци в битките срещу живи врагове, при тая заплаха гледаха да бъдат по-близо, притискаха се един о друг.

Вляво, самотен сред поляната, стърчеше Змейовият дъб. В хралупата му, казват, се заселил змей седмоглавец. И със седем сърца, що нивга не се уморяват. Беше ли си сега дома? Спеше ли? Или още скитосваше из поля и гори да пресушава извори, да мори добитъка, да люби моми нелюбени?

За да го избиколят, нагазиха в рядката тиня, та, едва поизсъхнали, отново се намокриха до пояс.

Неусетно се развидели съвсем. Просветна небето, просветна водата, просветна и на душите им. На видело злите сили губят мощта си. Разлетяха са блатните птици, разкрякаха се с приближаването на Радовата дружина.

А това?

Медуна спря. Ослуша се.

Не се лъжеше. Отсреща, недалеч оттук, птиците също крякаха. Подплашени и те от нещо.

Какви ли бяха тия, що минаваха нататък?

Сам челяк не може ги уплаши така. Инак кряскат, инак летят при сам пътник.

Той заръча на Нено, що не се отделяше от него, да се изкатери на съседната топола.

И Нено видя.

Изхлузи се начаса. Зашепна уплашен:

— Варягите!

Решението за действие се зароди мигновено.

— В блатото! — повели жупанът. — Из тръстиката!

Нямаше защо да повтаря.

Тя беше стара-прастара тая славянска хитрост, предавана от бащи на чада, стара колкото самото им племе.

Всеки отрязва по едно кухо тръстиково стъбло и го захапва. После нагазва във водата, грабнал някой по-големичък камък за тежина, та да не изплува тялото му.

И скоро дружината се спотаи в плитководието, изчезна от поглед. Отгоре се подаваха само, незабележими сред истинската растителност, крайчетата на цевите, през които хората дишаха, невидими под водата.

Само Рад, окичил косата си с кичур тръстика, сегиз-тогиз подаваше глава над повърхността, само до очите, оглеждаше мигновено околността и тозчас се потопяваше.

Тоя път ги видя и той.

Вярно бе — варяги!

И те двайсетина души, подкарали стотина овързани пленници, българи и славяни, които все се озъртаха, все се дърпаха. Личеше, надяват се на нещо и гледат всякак да забавят поробителите си.

Сред тях — и боилът! Токту!

Рад изтръпна. Какво ли се бе случило, щом бяха заробили и него?