Позорът на Один

Той грабна лъка от застаналия до него воин, опъна тетивата и пусна стрелата, без да се прицелва.

Не успя да види дали бе улучил.

Ездачката не спря. Продължи да препуска…

Тъй срамно, тъй обидно!

Вождът, приятелят — тътрузен като мръсен вързоп! Отвлечен от тая бясна българка! Сякаш не оня непобедим воин, а…

Нямаше време да размисля.

Защото замислеше ли се много-много, нямаше да го види повече. Кой знае закъде го бе помъкнала тая? Та тя жена ли беше или зла вълшебница. А защо не — приело женски образ местно божество, разгневено от нахлулите във владенията му другоземци, срещу което бяха безсилни и заклинанията, и викингските им талисмани?

Пък нека да е и божество!

Най-важният закон е законът на приятелството! На кръвното братство! Заради кръвен брат всеки е длъжен да се пожертвува!

С грозен вик Олаф се втурна подир победителката, която препускаше към вътрешността на сушата, като надаваше бойните си български викове.

А живият й трофей, доскорошното страшилище за враговете, се влачеше подире й, жалък и безпомощен.

И кой знае дали още беше жив!

— След мен! — извика Олаф, развъртял секирата си. Ала забравил, че намерението им бе да се доберат по-скоро до брега, до спасителните кораби; забравил за приближаващата българска войска.

Викингите, кой по-рано, кой по-късно, проумели най-сетне, че станалото съвсем не е шега, се втурнаха подире му. Зарязваха плячката си — вече не им бе до нея, налагаше се да отървават вожда, което значеше честта си. А и себе си. Закъде викинги без конунг? И според тежината на снаряжението, според държеливостта си едни изпреварваха, други поизоставаха.

Колоната им се издължи, проточи се, изтъня. Бойният им ред се разбърка.

Тъй и не забелязаха кога се намъкнаха в теснината между двата хълма — стръмни, скалисти, обрасли с гъст шубрак.

Олаф вярваше, искаше му се да вярва, че бе улучил ездачката. Струваше му се, че бе видял перото на стрелата си в рамото й. При това по земята личаха отчетливо кървави капки. Но дали бяха нейни или от другаря му?

Ако тя бе ранена, не би издържала дълго. Рано или късно щеше да отмалее, да поспре. И преследвачите — макар и пешаци — да я догонят.

Да освободят вожда!

Ако ли е още жив…

Наистина, тя забави ход. Наистина, леко се наклони надясно. Политна.

Още малко! Щяха да я настигнат…

В тоя миг отгоре, през ровините, се срина цяла лавина камъни, едри и дребни, ръбести и валчести, заподскачаха все по-бързо и по-бързо и връхлетяха върху норманите, като помитаха всичко по своя път.

След това подире им се спуснаха и те, наподобили лавини — от ярост и желязо, стоялите в засада славяни.

Зафучаха, зачаткаха по ризници, по щитове и шлемове камъните на прашкарите, забръмчаха стрелите, запрелитаха метателните копия.

Тогава налетяха и тежковъоръжените пехотинци, проточили остри копия, развъртели мечове и брадви, скрити зад огромните си щитове вратници от дърво и опъната волска кожа. Те се врязаха в безредната тълпа на викингите и се вкопчиха в настървената ръкопашна схватка.

Още неопомнили се от изненадата, северяните чуха усилващия се конски тропот. И скоро отсреща, през тесния пролом, нахлу българската конница с развети по копията конски опашки, която като наводнение, все едно жив потоп от конски тела и копита, от размахани саби и копия, притисна и отпред безразсъдно намъкналите се в клопката варяги.

Викингите бяха слисани, заварени в безреда, притиснати от три страни като клещи, от които няма отърване. Ала не и уплашени. Всеки от тях сам, без заповед на вожд или отредник, подхвана боя. Без смут, без страх. Тъй както е свикнал да се сражава, готов да продаде скъпо живота си в очакване, че подир това ще го продължи по-честит от земния горе, сред валкириите, във Валхала.

Единствен Олаф отказа да се бие със славянина, който се изпречи насреща му. Отстъпи като страхливец, остави го на следващия викинг, а той продължи да тича напред.

Българката бе спряла коня си. И стоеше — все още не падаше, ала си личеше, че вече няма никакви сили: ни за битка, ни за бягство. От ръката й течеше кръв, а лицето й бе пребледняло, восъчно жълто…

Олаф се хвърли към нея.

14

Успял да се отскубне от вразите, едни от които опитваха с плуване да се доберат до брега, а други се мъчеха да запушат със сандъци, дрехи и кълчища пробойните на дракарите си, Рад Медуна отправи своята ладия към сушата.

Скоро килът удари в пясъчното дъно, заседна. А тъкмо такава беше и целта на жупана.

— Хопвай се! — заповяда той.

И всички наскачаха в плитчината. Той — последен. И нагазил до колене, тръгна пред тях. Излезе на сухо. Не ги остави да поизсушат подгизналите от водата одежди, не ги остави дори да ги поизцедят, ами на часа ги поведе към градището.

А дракара заряза, така олекнал без хората, да се подмята по вълните. Разчиташе на тях да го отнесат към подводните скали. Нямаше време той да го разпарчодисва.

Направил си бе сметката — всеки изваден от строя кораб означава осемдесетмина неприятели, които няма да избягат. Или, ако се сместят в оцелелите ладии — толкова по-малко място ще остане за роби.