Прашинка в Божието око

Скоро Бъкман изгуби интерес. Астероидите бяха плътно заселени и орбитите им бяха изменени. Наблюдението им нямаше абсолютно никаква стойност. Другите не споделяха неговото мнение. Те анализираха светлината на сламкарските ядрени двигатели, измериха неутриновите потоци от електроцентралите и откриха светли точици с тъмен спектър около хлорофилнозелената честота. Трябваше да са куполи, покриващи гигантски ферми. Нямаше друго възможно заключение. И на всяка скала, достатъчно голяма, за да се вижда, се очертаваше характерен кратер, категорично доказващ, че астероидът е бил преместен.

Бъкман възвърна интереса си само веднъж. По молба на Хорват астрофизикът наблюдаваше астероидните орбити. Внезапно очите му проблеснаха, той трескаво въведе някакъв код в компютъра и прочете резултатите.

— Невероятно!

— Какво е невероятно? — търпеливо попита министърът.

— Кошерния астероид не показваше следи от радиация.

— Да. — Хорват имаше опит с изтръгването на информация от Бъкман.

— Да речем, че същото се отнася за останалите астероиди. Орбитите са съвършени — както и да ги проектираш, никога не се сблъскват. Възможно е да са там от много отдавна.

Хорват си тръгна, като си мърмореше под нос. Каква точно бе възрастта на тази астероидна цивилизация? Бъкман разсъждаваше в космически мащаби. Нищо чудно, че Кошерния астероид беше студен: сламкарите не коригираха орбитите. Просто пращаха скалите където поискат…

Е, той трябваше да се върне на подарения кораб. Скоро щеше да се наложи да го изоставят… дали Блейн имаше някакъв напредък?

Род и Сали разговаряха с адмирала. Срещнаха се на мостика: доколкото знаеше Блейн, никой друг освен Кутузов и неговият стюард не бе виждал каютата му. А може би дори самият главнокомандващ: той като че ли винаги се намираше на мостика, следеше екраните и вечно търсеше сламкарско коварство.

— Жалко — каза Кутузов. — Този кораб щеше да е безценен. Но не можем да рискуваме. Кой знае какво е предназначението му? А и като се има предвид, че посланиците ще са тук… — Той потръпна.

— Да, господин адмирал — учтиво се съгласи Род. Съмняваше се, че подаръкът представлява опасност, ала на борда му наистина имаше механизми, които не разбираше дори Синклер. — Мислех си за някои от другите артефакти. Съвсем малки. Например онези статуетки, които толкова харесва капелан Харди. Бихме могли да запечатаме всичко в пластмаса, да го затворим в запоени стоманени контейнери и да го закачим за корпуса в полето. Ако след тези предпазни мерки сламкарите все още могат да ни застрашат с нещо, навярно ще е най-добре да не се връщаме в Империята.

— Хм. — Адмиралът поглади брадата си. — Смятате ли, че тези предмети са ценни?

— Да, господин адмирал. — Кутузов влагаше в думата „ценни“ значение, различно от това на Сали или Хорват. — Колкото повече знаем за тяхната техника, толкова по-точен анализ на опасността ще направим с Каргил.

— Да. Капитане, искам честното ви мнение. Какво мислите за сламкарите?

Сали едва се сдържаше. Какво ли щеше да отговори Род? Той се оказваше абсолютен гений в маневрирането с адмирала.

Блейн сви рамене.

— Съгласен съм и с доктор Хорват, и с вас, господин адмирал. — Очите на Кутузов се разшириха и той побърза да прибави: — Те може да са най-голямата потенциална заплаха, с която се е сблъсквало човечеството, или най-голямата потенциална възможност, която някога ни се е разкривала. Или и двете. Във всеки случай, колкото повече знаем за тях, толкова по-добре — след като вземем предпазни мерки, естествено.

— Хм. Оценявам мнението ви, капитане. Ако ви дам разрешение, ще поемете ли лична отговорност за неутрализирането на всяка опасност от сламкарските артефакти, взети на борда на „Ленин“? Искам нещо повече от подчинение. Нужно ми е съдействието ви и вашата дума, че няма да рискувате с нищо.

„Това няма да подобри отношенията ми с Хорват — помисли си Род. — Отначало научният министър с готовност ще се съгласява с избора ми, но скоро ще поиска нещо, в което не бих могъл да съм сигурен.“

— Да, господин адмирал. Лично ще се заема с този въпрос. Хм… ще имам нужда от госпожица Фаулър.

Кутузов присви очи.

— Ще носите отговорност за нейната сигурност.

— Разбира се.

— Много добре. Свободен сте. — Докато Род и Сали напускаха мостика, командир Борман любопитно погледна своя адмирал. Стори му се, че забелязва на устните му усмивка. Не, естествено. Просто не бе възможно.

Ако в момента присъстваше офицер с по-висок чин от Блейн, Кутузов навярно щеше да му обясни, ала в никакъв случай нямаше да обсъжда капитан — и бъдещ маркиз — с Борман. Иначе щеше да каже: „Струва си да рискуваме госпожица Фаулър, за да поддържаме духа на Блейн. Когато не е в някое от своите апатични настроения, той е добър офицер.“ Главнокомандващият може никога да не напускаше мостика, но смяташе за свой дълг да поддържа духа на офицерите си и също като всичките си останали задължения, възприемаше това много сериозно.