Прашинка в Божието око

— Несъмнено сте уморени от пътуването — рече Мерил. — Навярно ще пожелаете да си починете в покоите си преди да започне парадът. — След като не му отговориха, вицекралят леко махна с ръка. Оркестърът засвири марш и сламкарите бяха придружени до асансьор.

— Ще ви избавим от проклетите журналисти — измърмори Фаулър, после се обърна и се усмихна към камерите. Другите го последваха и продължаваха да се усмихват, когато вратата на асансьора се затвори под носа на репортерите, втурнали се след оттеглящите се извънземни.

Не забелязаха наблюдателни камери. Вратите се заключваха отвътре. Помещенията бяха много, всички с невероятно високи тавани. В три от тях бяха поставени легла, в съседните им стаички имаше условия за облекчаване и миене. В друга откриха хладилник, микровълнова и обикновена фурна, големи количества храна, включително запаси, донесени от сламкарите, прибори за хранене и уреди, които не познаваха. В най-голямото помещение имаше голяма полирана дървена маса със столове за хора и сламкари.

Тримата обиколиха просторните стаи.

— Триизмерен екран — възкликна Джок, включи го и се появи образ. Показваха записа от посрещането им. По другите канали предаваха същото или някакви хора приказваха за пристигането им…

Едър мъж в широки дрехи викаше нещо. Гласът и жестовете му бяха гневни.

— Дяволи! Трябва да ги унищожим! Неговите легиони ще се изправят срещу легионите на ада!

Викащият изчезна и на негово място се появи друг човек, също в свободно облекло, но за разлика от предишния, говореше спокойно.

— Чухте човека, който се нарича Неговият глас. Разбира се, няма смисъл да го казвам, но от името на Църквата мога да ви уверя, че сламкарите не са нито ангели, нито дяволи, а просто разумни същества като нас. Ако представляват заплаха за човечеството, тя определено не е духовна и служителите на негово величество ще се справят с нея.

— Кардинал Рандолф, Църквата определила ли е, хм, положението на сламкарите? Какво е тяхното място в теологията на…

— Не, естествено. Но мога да заявя, че в никакъв случай не са свръхестествени същества. — Кардинал Рандолф се засмя, коментаторът също. Нямаше и следа от мъжа, който беше крещял.

— Хайде — каза господарят. — По-късно ще имате време за това.

Отидоха в голямата стая и седнаха на масата. Чарли донесе зърно от запасите им.

— Въздухът е чист — започна Джок. — Никаква промишленост. Планетата трябва да е почти свободна! Има място за милиард господари и всичките им подчинени.

— Ще ослепеем от силната слънчева светлина. Гравитацията ще съкрати продължителността на живота ни. — Чарли дълбоко си пое дъх. — Но наистина има място, храна и метал. Гравитацията и слънчевата светлина да вървят по дяволите. Ще ги преживеем.

— Трябва да съм пропуснала предложението. — Джок весело махна с ръце. — Не вярвам тримата да успеем да превземем планетата със сила.

— Тези хора ме карат да си мисля за Смотаняка! Видяхте ли ги? Чухте ли ги? Посредникът на императора мрази операторите на триизмерните камери и все пак, когато се обръща към тях, лицето му изразява удоволствие. Това показва, че е възможно да не притежава властта да им попречи да ни досаждат.

— Дали са ни триизмерен екран — отбеляза господарят.

— Очевидно е, че хората също гледат предаванията. Имаше говорители за много господари. Видяхте ги. — Джок направи радостен жест. — Ще имам много възможности да открия колко хора са подчинени и как живеят.

— Предоставят ни източник на информация, който не контролират — каза господарят. — Какво означава това?

Посредниците мълчаха.

— Да — продължи Иван. — Ако мисията ни се окаже неуспешна, няма да ни позволят да се върнем. — Той изрази безразличие. — Знаехме го още преди да тръгнем. Сега най-важното е колкото може по-бързо да установим търговски връзки с хората или да разберем какви отношения с тях не са желателни и да намерим начин да ги предотвратим. Трябва да действате бързо.

Знаеха го. Сроковете бяха предварително определени от посредничките, предложили това пътуване, и господарите, които се бяха съгласили. Те бяха два: животът на кафяво-белите не продължаваше дълго, а господарят щеше да умре приблизително по същото време. Щеше да го убие нарушаването на хормоналния баланс, който го правеше стерилен и завинаги мъжки. Но можеха да пратят единствено безплодни сламкарки и стерилен пазител, защото никой господар не би доверил такава задача на друг и само пазител можеше да оцелее, без да се размножава.

Вторият срок не бе толкова предвидим, но това не го правеше по-малко сигурен: цивилизацията на Сламката отново беше обречена. Започваше нов Цикъл и въпреки неизбежните Смотаняци, нямаше начин да го спрат. След колапса хората щяха да установят, че сламкарите са се превърнали в диваци. Расата щеше да е почти безпомощна — и какво щяха да направят тогава човеците?

Никой не знаеше и никой господар не искаше да рискува.