Прашинка в Божието око

— Няма да си фюнч(щрак) на никой човек! — заяви господарят. Беше чул само издайническата смяна на езиците. Чарли не отговори.

„Радвам се, че свърши, за каквото и да се е отнасяло“ — помисли си Харди. Разговорът между сламкарите бе продължил само половин минута — ала сигурно бяха разменили много информация — и определено имаше висок емоционален заряд. Дейвид беше сигурен в това, макар че все още разбираше само отделни изрази. Едва наскоро се бе уверил, че сламкарите използват едновременно много езици.

— Идват вицекралят и членовете на комисията — каза той. — И оркестърът започва да свири. Сега ще видите какво означава парад.

На Род му се струваше, че самият Дворец вибрира от звука. Сто барабанчици маршируваха с гръмотевичен тътен, следвани от духов оркестър, който свиреше древен марш от времената на Кодоминиума. След тях пред трибуната минаха момичета, които подхвърляха палките си високо във въздуха.

— Посланикът пита дали това са воини — извика Чарли.

Род едва не се засмя и положи усилия да овладее гласа си.

— Не. Това е училищният оркестър на гимназията „Джон Мюр“16. Когато пораснат, някои от тях могат да станат воини, инженери или…

— Благодаря ви. — Сламкарите зацвъртяха.

Не че нямаше и воини, помисли си Род. С това посрещане, което определено можеше да се похвали с най-голямата телевизионна публика в историята на Империята, Мерил нямаше да пропусне възможността да демонстрира имперската мощ. Това можеше да накара бъдещите бунтовници да се замислят. Ала нямаше много военна техника и пред трибуната минаваха повече млади момичета с цветя, отколкото морски пехотинци и войници.

Парадът продължаваше безкрайно. Всеки провинциален барон трябваше да се прояви, всяка гилдия, корпорация, град, училище, ложа — всички бяха пожелали да участват и Фаулър им бе позволил.

След училищния оркестър на гимназията „Джон Мюр“ мина половин батальон Съглашенски шотландски войници с карирани поли, барабани и пискливи гайди. Дивата музика стържеше по нервите на Род, но той се сдържаше. Макар че Съглашение17 се намираше от отсрещната страна на Въглищния чувал, войниците им естествено бяха популярни на Нова Шотландия и всички местни обичаха или се преструваха, че обичат гайдите.

Съглашенците бяха въоръжени със саби и копия и носеха цилиндрични шапки от меча кожа, високи почти цял метър. От раменете им се спускаха пищни акселбанти. Те не излъчваха заплашителност, но репутацията им сама по себе си представляваше опасност — на познатите светове нямаше армия, която с готовност да влезе в битка с тях, щом заменяха парадната си премяна с бойна униформа. Жителите на Съглашение бяха верни на Империята до мозъка на костите си.

— Това воини ли са? — попита Чарли.

— Да. Те са част от церемониалната гвардия на вицекрал Мерил — извика Род.

Парадът продължаваше: покрита с цветя платформа от някакъв новоирландски баронет, произведения на занаятчийските гилдии, още войници, този път от Приятелство, които маршируваха несръчно, защото бяха артилеристи и танкисти. Поредното предупреждение към провинциите за това какво би могъл да прати срещу враговете си Негово величество.

— Какво разбират от всичко това сламкарите? — тихо попита Мерил.

— Трудно е да се каже — отвърна сенатор Фаулър.

— По-важно е какво ще разберат провинциите — отбеляза Армстронг. — Това представление ще има същото въздействие като посещение на имперски крайцер. И е много по-евтино.

— По-евтино за правителството — каза вицекралят. — Прилошава ми само като си помисля колко средства са хвърлени. За щастие, не се наложи да ги давам аз.

— Род, вече можеш да си вървиш — рече сенатор Фаулър. — Харди ще те извини пред сламкарите.

— Добре. Благодаря. — Блейн се заизмъква от трибуната. Зад себе си чуваше звуците на парада и приглушените разговори на приятелите си.

— Никога не съм виждала толкова много барабани — каза Сали.

— Глупости. Така е на всеки рожден ден на императора — напомни й сенаторът.

— Е, на рождените му дни не ми се налага да гледам целите паради.

— Какво е рожден ден? — попита Джок.

Род си тръгна тъкмо когато Сали се опитваше да обясни патриотичните празници и стотина гайдари маршируваха в цялото си шотландско великолепие.

50. Дипломатическо изкуство

Малката група мълчаливо го следваше. Хоровиц едва сдържаше враждебността си, докато ги водеше все по-надълбоко под земята. „Аз съм най-компетентният ксенолог в сектора — мислеше си той. — Ще им се наложи да търсят чак на Спарта, за да открият по-добър. А това проклето аристократче и неговата полуграмотна лейди се съмняват в професионалното ми становище.

И трябва да се примиря с това.“

Ректорът лично му го бе обяснил. „За Бога, Зиги, остави ги да правят каквото си знаят! Тази комисия е голяма работа. Целият ни бюджет, да не споменавам за този на твоя факултет, ще зависи от техните доклади. Ами ако кажат, че не им съдействаме, и поискат хора от Спарта?“

Така. Тези млади аристократи поне разбираха, че времето му е ценно. По пътя до лабораториите им го беше напомнил пет-шест пъти.