Прашинка в Божието око

— Да — отвърна капеланът. — Но не съм сигурен, че са изчезнали. Вие сте запазили потомците им в зоопаркове. Антъни, задавам ти хипотетичен въпрос. Да приемем, че сламкарите имат многобройна воинска каста. Техните господари се гордеят с независимостта си като земните лъвове. Преживели са няколко катастрофални войни и са безнадеждно затворени в една-единствена планетна система. Какво е най-логичното развитие на историята им?

Хорват потръпна. Другите също.

— Като… „Макартър“ — тъжно промълви министърът. — Когато броят на населението нарасне до непоносимост, единството на техните господари ще се наруши… ако тази каста наистина все още съществува, Дейвид.

— Пак ви повтарям, това са легендарни демони — възрази Джок.

— Боя се, че не вярваме на всичко, което ни казвате рече Харди. В гласа му се долавяше дълбока печал. Не че някога безрезервно съм приемал всичко, разбира се. Свещениците чуват много лъжи. Но винаги съм се чудил какво криете. Щеше да е по-добре, ако ни бяхте показали някакви военни или полицейски сили. Но ние не сте можели, нали? Имали сте… — Той посочи екрана. — Тези създания.

— Изглеждаш много мрачен, Род — отбеляза сенатор Фаулър.

— Да. Мислех си какво ли ще е да воюваме с раса, която от десет хиляди години е отглеждала воини. Трябва да са се адаптирали и към космически условия. Ако сламкарите получат полето… Бен, мисля, че няма да можем да ги победим! Все едно да се опитваме да се бием с милиони завърски киборги! По дяволите, и две хиляди са били достатъчни, за да подклаждат войната години наред!

Сали безпомощно ги слушаше.

— Ами ако Джок казва истината? Не може ли да е права? Действително може да е имало воинска каста, която сега е изчезнала и сега някаква престъпна секта… иска да ги върне.

— Лесно ще разберем — измърмори Фаулър. — И най-добре да побързаме преди сламкарските кафяви да са построили флот, който да ни попречи.

— Ако вече не са готови — промълви Род. — Работят адски бързо. Реконструираха посланическия кораб, докато се приближаваше към „Макартър“. Изцяло — при това само с две кафяви и няколко часовникари. Струва ми се, че командир Каргил наистина е проявил сдържаност при анализа на опасността, сенаторе.

— И даже да не я е подценил — отвърна Ренър, — всеки техен кораб ще се равнява по мощ на „Ленин“, командван от адмирал Кутузов.

— Ясно. Добре, Джок. Разбираш в какво положение сме — каза Фаулър.

— Всъщност не. — Сламкарката седеше наведена напред и изглеждаше напълно извънземна.

— Тогава ще ти обясня. Ние нямаме средства да воюваме с милиони гадини, еволюирали специално за такава, цел. Може би ще победим, може би не. Щом сте запазили тази каста, очевидно сте имали нужда от нея — системата ви е прекалено пренаселена, за да държите излишни гърла. Щом сте имали нужда от нея, значи сте водили войни.

— Разбирам — колебливо отвърна Джок.

— Не, не разбираш — изръмжа сенаторът. — Вие знаете нещо за системата Завър, но не достатъчно. Джок, ако вие отглеждате воини, нашият народ ще ви оприличи с обитателите на Завър и ми се струва, че нямате представа каква омраза е изпитвала към тях и техните свръхчовешки идеи Империята.

— Как ще постъпите? — попита Джок.

— Ще посетим системата ви.

— И ако откриете воини?

— Няма нужда да ги търсим, нали? — изсумтя Фаулър. — Убедени сме, че ще открием. — Той тежко въздъхна. Мълчанието му продължи съвсем кратко — само секунда. После той се изправи и бавно се приближи до екрана…

— Какво ще правим? Не можем ли да им попречим? — простена Джок.

Иван запази спокойствие.

— Няма да има полза. Освен това ти не си в състояние да го направиш. Този морски пехотинец не е воин, но има оръжие и ръката му не се откъсва от него. Страхува се от нас.

— Но…

— Слушай.

— Свържете ме с принц Мерил и военния министър Армстронг — каза Фаулър на телефонистката. — Лично. Не ми пука къде са в момента. Трябват ми веднага.

— Да, сенаторе. — Младото момиче се уплаши от резкия тон на стареца, наведе се над уредите си и в залата се възцари тишина.

Армстронг се намираше в кабинета си. Куртката му висеше на облегалката на стола, яката на ризата му бе разкопчана. По бюрото му се валяха документи. Той сърдито вдигна глава, видя кой го търси и измърмори:

— Да?

— Един момент — каза Фаулър. — Искам да установя връзка и с вицекраля.

Наложи се да почакат.

Появи се само лицето на Негово височество. Мерил изглеждаше задъхан.

— Да, сенаторе?

— Ваше височество, виждали ли сте заповедта ми от императора?

— Да.

— Приемате ли пълномощията ми по всички въпроси, свързани с извънземните?

— Разбира се.

— Като представител на негово императорско величество, ви заповядвам колкото може по-скоро да съберете секторния боен флот и да назначите адмирал Кутузов за негов главнокомандващ.

Вицекралят и военният министър мълчаха. В залата се разнесе шепот. Бен властно махна с ръка за тишина.

— Една малка формалност, сенаторе — неуверено каза Мерил. — Трябва да поискам потвърждение на заповедта от друг член на комисията.

— Да. Род.