Прашинка в Божието око

Бери се усмихна — или поне се опита. Всички на борда изглеждаха два пъти по-стари от него — четворната гравитация едва не смъкваше кожата от лицето на човек. Усмивката му бе като вдигане на тежести.

— Не, господин капитан, не сте сгрешили. Прочетох заповедта в каюткомпанията. Предстои ни да се срещнем с нечовешки космически кораб.

— Определено изглежда така.

— Навярно ще имат с какво да търгуват. Особено ако идват от свят, който не прилича на земните. Да се надяваме. Ще ме държите ли в течение, господин капитан?

— Сигурно няма да имам време — отвърна Блейн, като избра най-любезния от няколкото отговора, които му дойдоха наум.

— Да, разбира се, нямах предвид лично. Искам само достъп до информацията за напредването ни. На моята възраст не смея да изляза от тази гумена вана. Колко време ще останем при тази гравитация?

— Сто двайсет и пет часа. Всъщност вече сто двайсет и четири.

— Благодаря, господин капитан. — Бери изчезна от екрана.

Род замислено потърка челото си. Дали търговецът знаеше какво е положението му на „Макартър“? Нямаше значение. Той се обади в каютата на Сали.

Момичето изглеждаше така, сякаш не е спало цяла седмица и не се е усмихвало от години.

— Здравей, Сали — каза Блейн. — Съжаляваш ли, че дойде?

— Казах ти, че мога да понеса всичко, което понасяш ти — отвърна тя, хвана се за страничните облегалки на стола си и се изправи. После се пусна и разпери ръце, за да му го докаже.

— Внимавай — като се мъчеше да запази спокойствие, рече Род. — Не прави резки движения. Дръж си коленете изправени. Можеш да си счупиш гърба просто като сядаш. Преди да се превиеш в кръста, се хвани за облегалките…

Сали не повярва, че е опасно, докато не понечи да седне. Мускулите на ръцете й се схванаха, в очите й проблесна паника и тя рязко се стовари на стола, сякаш гравитацията на „Макартър“ я бе всмукала.

— Заболя ли те?

— Не. Пострада единствено гордостта ми.

— Тогава не ставай от стола! Да си ме видяла да ставам? Не си. И няма да ме видиш!

— Добре. — Сали завъртя глава. Очевидно й се виеше свят.

— Свали ли прислужниците си на Бриджит?

— Да. Трябваше да ги измамя — не искаха да слязат без багажа ми. — От гърлото й се изтръгна смях на старица. — В момента нямам нищо друго освен дрехите на гърба ми.

— Значи си ги измамила, така ли? Както измами мен. Трябваше да наредя на Кели да те изхвърли — горчиво каза Род. Знаеше, че прилича на старец в инвалидна количка. — Добре де, сега си на борда. Вече не мога да те изхвърля.

— Но мога да ти помагам. Аз съм антроположка. — Мисълта отново да се изправи я накара да потръпне. — Как да се свързвам с теб?

— Ако е нещо важно, повикай по интеркома дежурния юнкер. Но, Сали, това е боен кораб. Възможно е извънземните да не са приятелски настроени. За Бога, по време на битка моите вахтени офицери нямат време за научни дискусии!

— Зная. Не ме смятай за чак толкова смахната. — Тя се помъчи да се засмее. — Въпреки че се опитах да стана при ускорение от четири гравитации.

— Да. А сега ми направи една услуга. Влез в гравитационната си баня.

— Трябва ли да се съблека, за да я използвам?

Блейн не можа да се изчерви — в главата му нямаше толкова много кръв.

— Добра идея, особено ако по дрехите ти има токи. Изключи видеото на телефона.

— Ясно.

— И внимавай. Мога да пратя някого от женените войници да ти помогне…

— Не, благодаря.

— Тогава изчакай. През определени интервали ще се движим с по-слабо ускорение. Не ставай от стола при тази гравитация!

Изглежда, тази мисъл дори не я изкушаваше. Един опит й стигаше.

— Пак ни викат от „Лермонтов“ — съобщи Уитбред.

— Не отговаряй.

— Слушам. Да не отговарям.

Род се досещаше какво иска крайцерът. Да стигне първи до извънземните. Но „Лермонтов“ дори нямаше да се е приближил до обекта преди разстоянието до слънцето да е станало прекалено малко. Беше по-добре да го пресрещнат отдалеч.

Поне така си казваше Блейн. Можеше да се довери на Уитбред и свързочниците — сигналите на „Лермонтов“ нямаше да бъдат регистрирани.

Три и половина дни. Две минути с 1.5 g на всеки четири часа за смяна на вахтата и взимане на забравени вещи. После прозвучаваха предупредителните аларми и ужасната гравитация се връщаше.

Отначало носът на „Макартър“ сочеше на шейсет градуса от Кал. Трябваше да уеднаквят курса си с този на обекта. След като го постигнаха, корабът отново се завъртя и се насочи към най-ярката звезда в района.

Кал започна да се уголемява. Освен това променяше цвета си, но почти незабележимо. Никой не можеше да различи този син нюанс с голо око. На екраните се виждаше, че най-ярката звезда се е превърнала в диск, който растеше с часове.

Не ставаше по-ярък, защото дисплеите не го позволяваха, но малкото слънце зловещо набъбваше и лежеше право пред тях. Отзад имаше друг диск със същия цвят — бяла звезда F8. Тя също растеше. „Макартър“ бе притиснат между две сблъскващи се слънца.