Прашинка в Божието око

— Очакваш да са примитивни, само защото не използват Олдърсънов двигател. Недей. И даже да са примитивни, това не означава, че са елементарни. Възможно е техниката и начинът им на мислене да са изключително сложни.

— Ще го имам предвид. Нещо друго? Добре, не прекъсвай връзката, Сали. Уитбред, когато нямате други задължения, информирайте госпожица Фаулър за обстановката. — Той погледна към кърмовия монитор в същия момент, в който Стейли извика.

Светлинното платно се движеше. По огромните му, напомнящи на вълни гънки пробягваше отразена светлина. Род запремигва, но това не му помогна — извънредно трудно е да видиш формата на криво огледало.

— Може би по този начин ни отговарят — каза той. — Използват огледалото, за да излъчват…

Блясъкът стана ослепителен и всички екрани от тази страна помътняха.

Предните скенери работеха и записваха. Виждаше се голям бял диск, звездата Нова Каледония, приближаваща към тях с шест процента от скоростта на светлината. Мониторите до голяма степен филтрираха радиацията.

На белия фон за миг се появиха няколко странни черни силуета. В ужасния момент, в който всички на борда на „Макартър“ бяха заслепени, никой не ги забеляза, а после образите просто изчезнаха.

— Няма нужда да викат толкова силно — наруши смаяното мълчание главният астрогатор.

— Благодаря, господин Ренър — ледено отвърна Род. — Имате ли други, може би по-конкретни предложения?

„Макартър“ се движеше с неравномерни разтърсвания, но светлинното платно спокойно го следваше.

— Тъй вярно — отвърна астрогаторът. — Най-добре да не фокусираме това огледало.

— Получаваме прекалено голямо количество енергия от полето, господин капитан — докладва от пулта си Каргил. — И ужасно бързо. Ако беше концентрирана, щеше да пробие дупка в корпуса, но тя ни облива отвсякъде. Можем да издържим още десетина минути.

— Ще заобиколя зад платното, господин капитан — каза Ренър. — Така поне скенерите ще са насочени към слънцето…

— Няма значение. Минете през платното — нареди Род.

— Но ние не знаем…

— Това е заповед, господин Ренър. А вие се намирате на боен кораб.

— Слушам.

Полето бе тухленочервено и ставаше все по-ярко, но червеният цвят не означаваше опасност. Поне засега.

Докато Ренър насочваше кораба, Блейн небрежно каза:

— Сигурно смятате, че извънземните използват невероятно здрави материали, нали?

— Възможно е, господин капитан. — „Макартър“ се разтърси и астрогаторът стисна облегалките на седалката си, сякаш се готвеше за сблъсък.

— Но колкото са по-здрави материалите, господин Ренър, толкова по-тънко е платното, за да събира максимално количество слънчева светлина за тежестта си. Даже няколко квадратни километра по-късно да бъдат унищожени от метеори, е, пак ще е от полза, нали?

— Тъй вярно — отвърна Ренър. Той завъртя „Макартър“ с кърмата към Кал, като се движеше с ускорение 4 g. Главният астрогатор се хилеше като крадец и вече не стискаше облегалките на креслото си.

„Е, успях да го убедя“ — помисли си Блейн и се приготви за сблъсъка.

Лангстъновото поле пожълтя.

После скенерите откъм слънчевата страна внезапно станаха черни, освен зеленото поле на самия „Макартър“ и ослепително белия силует на платното, в средата на което се виждаше неравна дупка.

— По дяволите, изобщо не го усетихме! — засмя се Род. — Колко време ни остава до слънцето, господин Ренър?

— Четирийсет и пет минути, господин капитан. Освен ако не променим посоката си.

— Всичко по реда си, господин Ренър. Поддържайте курс с платното. — Блейн натисна друг бутон и се свърза с главния артилерист. — Кроуфорд! Осветете платното и вижте дали ще успеете да откриете кабелите, които го свързват със сондата. Искам да го откъснете преди пак да са стреляли по нас!

— Слушам. — Тази перспектива, изглежда, зарадва Кроуфорд.

Кабелите бяха трийсет и два: двайсет и четири по ръба на кръглото огледало и пръстен от осем близо до центъра му. Коничните изкривявания на материята показваха местата им. Гърбът на платното беше черен и от него се надигна пара под лъчите на лазерните оръдия.

После платното се освободи от сондата и полетя към „Макартър“. Корабът отново премина през него, сякаш бе тънко като лигнин…

А корпусът на сондата падаше към слънцето клас F8.

— Трийсет и пет минути до сблъсъка — без да го питат, съобщи астрогаторът.

— Благодаря, господин Ренър. Командир Каргил, поемете управлението и вземете сондата на борда. Удивлението на Ренър изпълни Род с дива радост.

7. Смотаняшката сонда

— Но… — каза Ренър и посочи огромното слънце на екраните. Преди да успее да продължи, „Макартър“ се понесе напред с 6 g. Този път нямаше плавен преход.

— Господин капитан? — през кънтящата в ушите му кръв чу гласа на помощника си Блейн. — Какъв риск можем да поемем?

Трябваше да положи мъчително усилие, за да отвори уста.

— Какъвто прецените, стига после да сме в състояние да се върнем у дома — задъхано отвърна той.

— Ясно. — По интеркома прозвучаха заповедите на Каргил. — Господин Потър! Хангарът изпразнен ли е? Прибрани ли са всички совалки?

— Тъй вярно.