Прашинка в Божието око

Един от рулевите на мостика се облегна назад и партньорът му се наведе към него.

— Брат ми искаше да му помагам в морската му ферма на Афродита — каза старши рулеви Отронес, — а аз реших, че е адски опасно, и затова постъпих във флота.

— Командир Синклер, имаме ли достатъчно енергия, за да докладваме в щаба?

— Тъй вярно, двигателите се държат страхотно. Обектът не е чак толкова огромен, колкото си мислехме, така че ни остана повече водород.

— Добре. — Блейн повика свързочното отделение, за да прати доклада си. „Обектът на борда. Цилиндричен, съотношение на осите четири към едно. Еднообразна металическа повърхност, но подробно наблюдение невъзможно при високата гравитация. Предлагам «Лермонтов» да се опита да прибере платното, чиято скорост бързо ще намалее. Предполагаемо време на пристигане на Нова Шотландия… ако «Макартър» влезе в орбита около необитаемата луна на планетата. На борда на извънземната сонда няма данни за живот, но…“

Много голямо „но“. Какво представляваше това нещо? Дали нарочно беше стреляло по тях? Командваше ли го някой? Що за робот би могъл да го управлява на такова разстояние в нормалния космос? Как ли се чувстваше затворен в хангара на военен крайцер, откъснат от платното си… Ужасно недостоен край на трийсет и пет светлинни години пътуване.

И нямаше начин да получи отговор на въпросите си. Абсолютно никакъв. „Макартър“ не се намираше в толкова опасно положение, Ренър го държеше под контрол, но нито капитанът, нито помощникът му можеха да напуснат местата си, а Блейн нямаше намерение да праща младши офицери да проучат обекта.

— Свърши ли? — умолително попита Сали. — Всичко наред ли е?

— Да. — Род неволно потръпна при мисълта за това какво би могло да се случи. — Да, сондата е на борда, но все още не ни е известно нищо за нея освен размера й. Не отговори на сигналите ни. — Защо му доставяше удоволствие фактът, че и тя просто трябва да чака, също като всички останали?

„Макартър“ се носеше напред — толкова близо покрай Кал, че слънчевата корона осезаемо ги привличаше. Ала Ренър се справяше отлично и полето издържаше.

Щом ускорението спадна до 2 g, Род вече можеше да напусне мостика. Той с усилие се изправи, качи се на един скутер и се насочи към кърмата. Спусна се „надолу“ с асансьора, като спираше на всяка палуба. Екипажът продължаваше да е по местата си, въпреки прекалено проточилата се бойна готовност. „Макартър“ беше най-добрият кораб в целия флот… и щеше да остане такъв!

Когато стигна при Кели, заел позиция край херметичния шлюз, все още нямаше нищо ново.

— Обектът има люкове или нещо подобно, господин капитан — каза сержантът и насочи фенерчето си към сондата. Докато лъчът се плъзгаше по извънземния кораб, Род видя пръснатите по стоманената палуба останки от совалките си.

— И не проявява никаква активност, така ли?

— Никаква, господин капитан. Ударът беше силен, запрати ме в стената. После — нищо.

— Добре — измърмори Род, извади собственото си фенерче и освети огромния цилиндър. Горната му половина изчезваше в еднообразната чернота на полето.

Лъчът попадна върху редица конични израстъци с диаметър един и дължина три метра. Блейн внимателно ги разгледа, но не откри нищо — нямаше останки от кабелите, които трябваше да висят от тях.

— Продължавай да го наблюдаваш, Кели. — Капитан Род Блейн се върна на мостика, без да е научил нищо повече. Седна на пулта си и впери очи в екраните.

Какво беше това нещо, за Бога?

8. Извънземният

Блейн стоеше мирно пред масивното бюро от палисандър. Адмирал на флота Хауланд Кранстън, главнокомандващ силите на Негово величество отвъд Въглищния чувал, яростно го гледаше. Адмиралът стискаше в ръка дебел сноп документи.

— Знаете ли какво е това, капитане?

— Съвсем не, господин адмирал.

— Искания да бъдете уволнен. От половината факултети в Имперския университет. От двама свещеници и един епископ. От секретаря на Лигата на човечеството. Всяко жалостиво сърце от тази страна на Въглищния чувал иска скалпа ви.

— Тъй вярно. — Като че ли нямаше какво друго да каже. Род стоеше сковано и чакаше адмиралът да свърши. Какво щеше да си помисли баща му? Дали някой щеше да го разбере?

Кранстън изсумтя. Очите му не изразяваха нищо. Ежедневната му униформа беше безформена. Десетината ордена на гърдите му разказваха биографията на командир, който е бил безмилостен и към себе си, и към подчинените си.

— Човекът, стрелял при първата среща на човешката раса с извънземен — ледено продължи адмиралът. — И разбил сондата му. Известно ви е, че открихме само един пътник и той е мъртъв. Навярно повреда на животоподдържащата система. — Кранстън прелисти жалбите и гневно ги захвърли настрани. — Проклетите цивилни винаги налагат волята си на флота. Не ми оставят друг избор.