Прашинка в Божието око

Блейн разтри точката между веждите си. Бе получил необходимата информация, но капелан Харди не беше точно човекът, с когото искаше да разговаря.

— Хм, колко сламкари има на борда?

— Четирима. По един за всеки от нас: за мен, доктор Хорват, лейди Сали и господин Уитбред. Изглежда, са ги определили за наши водачи.

— Четирима. — Род се опитваше да свикне с тази мисъл. Макар да не бе секретен, катерът се числеше към бойния флот на Негово величество и присъствието на група извънземни на борда му му се струваше безумно. Хорват знаеше опасността, която поема. — Само четирима ли? Синклер няма ли водач?

— Колкото и да е странно, не. Неколцина го наблюдават в работилницата, но към него не е придаден конкретен сламкар.

— Очевидно същото се отнася за боцмана и космонавтите на катера, нали?

— Да. — Харди се замисли. — Странно. Като че ли отнасят командир Синклер към обикновения екипаж.

— Възможно е просто да не харесват флота.

Дейвид Харди сви рамене, после внимателно рече:

— Господин капитан, рано или късно ще трябва да ги поканим на борда на „Макартър“.

— Боя се, че за това не може да става и дума.

Капеланът въздъхна.

— Е, тъкмо затова повдигам въпроса сега, за да го решим. Те доказаха, че ни имат доверие, господин капитан. На кораба им не остана нито сантиметър, който да не сме видели или поне да не сме анализирали с уредите си. Уитбред ще потвърди, че там няма и следа от оръжие. Накрая ще започнат да се чудят какви ужасни тайни крием на борда си.

— Ще ви кажа нещо. Има ли извънземни наоколо?

— Не. А и още не са научили англически чак толкова добре.

— Не забравяйте, че ще го научат. Не забравяйте и за записващите устройства. Вижте, вие имате проблем — с извънземните и Творението. Империята има друг. Отдавна говорим за великите галактически магьосници, които някой ден ще се появят и ще решат дали да приемат човечеството при себе си. Само че стана тъкмо обратното, нали? Трябва да решим дали да позволим на сламкарите да напуснат пределите на системата си. Докато въпросът не бъде решен, не можем да им покажем Лангстъновите генератори, Олдърсъновия двигател, нашите оръжия… не можем да им покажем дори каква част от „Макартър“ е жилищно пространство. Това ще им издаде прекалено много за способностите ни. Имаме да крием много и ще го крием.

— Отнасяте се с тях като с врагове — тихо отвърна Дейвид Харди.

— И решението не зависи нито от вас, нито от мен, докторе. Освен това искам да получа отговорите на някои въпроси преди да се убедя, че извънземните са наши приятели. — Род извърна очи от свещеника. „И не съжалявам, че решението не зависи от мен — помисли си той. — Но накрая ще поискат и моето мнение. Като бъдещ маркиз на Круцис, ако не като нещо друго.“

Знаеше, че ще стане дума за това, и беше готов.

— Първо, защо ни пратиха кораб от планетата? Защо не от троянския куп? Той е много по-близо.

— Когато мога, ще ги попитам.

— Второ, защо са четирима? Може да не е нещо важно, но бих искал да зная защо са определили по един водач на всеки от учените и Уитбред, но не и на екипажа?

— Това е съвсем логично. Дали са водачи на четиримата, които ги учат…

— Точно така. Но откъде го знаят? Например откъде са знаели, че на борда ще е доктор Хорват? И третият въпрос е какво строят в момента?

— Добре, господин капитан. — Харди не изглеждаше ядосан, а натъжен. На Род щеше да му е по-трудно да отказва на капелана, отколкото на Хорват… отчасти защото беше негов изповедник. А той отново щеше да повдига този въпрос, капитанът бе убеден в това.

23. Мостът

През следващите седмици на „Макартър“ кипеше енергична дейност. Учените денонощно обработваха информацията от катера и всеки искаше незабавна помощ от флота. Оставаше и проблемът с избягалите малки, но това се беше превърнало в игра, която крайцерът губеше. В столовата дори се залагаха пари, че сламкарчетата са мъртви, но телата им не бяха открити. Род Блейн продължаваше да се безпокои, ала нямаше какво да направи.

Той позволи на морските пехотинци да дежурят с нормални униформи. Нищо не заплашваше катера и бе смешно да държи мъжете в неудобните бойни брони. Вместо това усили наблюдението на пространството около кораба, но никой — или нищо — не се опитваше да се приближи, да избяга или да им прати съобщение. Междувременно данните за извънземната физиология и психология изправяха на нокти биолозите, астрономите продължаваха да картират обитаемата планета, Бъкман се разтреперваше винаги, когато някой друг се опиташе да използва астрономическото оборудване, а Блейн се мъчеше да поддържа дисциплината в претъпкания си крайцер. Уважението му към Хорват нарастваше всеки път, щом се наложеше да играе ролята на посредник в спор между учени.