Прашинка в Божието око

Уитбред също опита. Той заплува сред извънземните, като се сочеше и повтаряше „Фюнч(щрак)?“ Получи четири ясно произнесени отрицателни отговора преди един обърнат с главата надолу сламкар да го потупа по коляното.

— Фюнч(щрак)? Да.

И така: трима сламкари казваха „фюнч(щрак)“ на човек. Всеки на различен човек, но не и на друг. И така?

— Може да означава нещо като „Аз съм придаден към теб“ — каза Уитбред.

— Правдоподобно обяснение — съгласи се Харди. Дори блестящо, но нямаше достатъчно данни — дали момчето не бе налучкало?

Навсякъде около тях пъплеха сламкари. Някои от уредите, които носеха, можеха да са камери или записващи устройства. Други издаваха звуци, когато хората говореха, на екранчетата на трети се появяваха криви оранжеви линии. Извънземните обърнаха известно внимание на устройствата на Харди, особено немият кафяв мъжкар, който разглоби осцилоскопа и отново го сглоби пред очите му. Сега образите изглеждаха по-ясни и контролните функции се изпълняваха по-бързо. Интересно. И само кафявите правеха такива неща.

Всички се включваха в езиковите уроци. Те се превърнаха в игра. Посочваш и казваш думата, след което сламкарите я запомнят.

Извънземните бърникаха вътрешностите на уредите им, настройваха ги и понякога с птичи чуруликания ги подаваха на някой кафяв. Гамата на гласовете им бе поразителна — за секунди преминаваха от бас към тенор.

Харди усещаше напредването на времето. Стомахът му бе празен, но той се отнасяше към протестиращото му къркорене с разсеяно презрение. Респираторът дразнеше ноздрите му. Очите му смъдяха от сламкарската атмосфера, която проникваше под защитните му очила, и му се искаше да е избрал или шлем, или найлонов чувал като на Сали. Сламката представляваше бледа точка, която бавно се движеше по заоблената прозрачна стена. Сухият въздух от бутилката постепенно го обезводняваше.

Всичко това му показваше напредването на времето, ала капеланът не му обръщаше внимание. Изпълваше го странна радост. Дейвид Харди изпълняваше мисията на живота си.

Въпреки уникалната ситуация той реши да се придържа към традиционната лингвистика. Имаше безпрецедентни трудности с „длан“, „лице“, „уши“ и „пръсти“. Оказа се, че пръстите на десните ръце имат общо наименование, тези на лявата — друго. За клепнало и щръкнало ухо имаше различни думи. Изобщо не съществуваше понятието „лице“, макар че незабавно разбраха англическата дума и, изглежда, я сметнаха за ценно откритие.

Беше смятал, че мускулите му са се приспособили към слабата гравитация, но сега започваха да му създават проблеми. Не го отдаваше на умора. Не знаеше къде е изчезнала Сали и това не му направи впечатление. Това просто означаваше, че възприема и нея, и сламкарите като колеги, ала в същото време показваше колко е изтощен. Харди се смяташе за образован човек, но онова, което момичето наричаше „синдром на прекалени грижи за жените“, бе дълбоко вкоренено в имперската култура — особено във флота.

Едва когато въздухът му свърши, успяха да го убедят да се върне на катера.

Вечерята им беше проста и другите бързаха да сравнят наблюденията си. Милостиво оставиха Харди да се нахрани. Въпреки че очевидно бе най-любопитен, Хорват не позволяваше на никого да разпитва капелана. Накрая той позволи на един от екипажа да отнесе таблата му и вдигна поглед. Три изгарящи от нетърпение лица телепатично излъчваха милиони въпроси към него.

— Добре се справят с англическия — започна Дейвид. — Ще ми се да можех да кажа същото за собствения си напредък.

— Те се упражняват — отбеляза Уитбред. — Когато чуят нова дума, започват да я повтарят, използват я в изречения… Никога не съм виждал такова нещо.

— Защото не си наблюдавал внимателно доктор Харди — отвърна Сали. — В университета са ни преподавали този метод, но самата аз не го владея добре.

— Така е при повечето млади хора. — Лингвистът се протегна. Вече не чувстваше празнота в стомаха си. Но го измъчваше мисълта, че сламкарите са по-добри от него в собствената му област. — Обикновено младежите нямат търпение за лингвистика. В този случай обаче вашият ентусиазъм ми помага, тъй като извънземните съвсем професионално насочват усилията ви. Между другото, Джонатан, къде изчезнахте?

— Изведох моя фюнч(щрак) навън и му показах скутера. Нямаше какво повече да му обяснявам в кораба и не исках да го водя тук. Може ли да го правим?

— Естествено — усмихна се Хорват. — Попитах капитан Блейн и той каза, че го оставя на нашата преценка. На катера нямало нищо тайно. Само че ми се ще да организираме нещо специално, например малка церемония, как мислите? В края на краищата, освен астероидната миньорка, сламкарите никога не са били на човешки кораб.

Харди сви рамене.

— Те не направиха нищо, когато се качихме на борда им. Но освен ако цялата им раса няма фантастична дарба за езици — хипотеза, която отхвърлям — те сигурно са провели своята специална церемония преди да потеглят от планетата си. Пратили са специалисти по лингвистика. Не бих се изненадал, ако нашите фюнч(щрак)и са техният еквивалент на професори.