Прашинка в Божието око

— Моля?

— Попитах: „Разгледахте ли катера?“ Навсякъде има амбразури. Свалили са оръдията и торпедата, но амбразурите си стоят. Що за посланически кораб е това?

Харди се откъсна от размислите си.

— Вие как бихте постъпили на мястото на капитана?

— Щях да използвам невъоръжен кораб.

— Няма такива — спокойно отвърна свещеникът. — Поне не такива, на които да можете да живеете, както щяхте да научите, ако бяхте разгледали хангара. — Богослуженията се провеждаха там, ала министърът не присъстваше на тях. Това си бе негова работа, но спокойно можеше да му го напомни.

— Прекалено е очевидно, че катерът е разоръжен боен кораб!

Харди кимна.

— Сламкарите рано или късно трябва да научат нашата страшна тайна. Ние сме войнствен вид, Антъни. Такава ни е природата. И все пак идваме с напълно разоръжен боен кораб. Не мислите ли, че това ще подскаже нещо на извънземните?

— Но това е толкова важно за Империята!

Дейвид Харди отново кимна. Научният министър имаше право, макар че навярно изхождаше от грешни аргументи.

Катерът леко се разтърси и потегли. Род го наблюдаваше на екраните на мостика и изпитваше безпомощно раздразнение. В момента, в който се приближеше до извънземния кораб, към него щеше да се насочи една от батареите на Кроуфорд — а Сали Фаулър се намираше на борда на малкия разоръжен съд.

Първоначално бяха имали намерение да доведат сламкарите на „Макартър“, но това нямаше да е възможно, докато не откриеха малките. В известен смисъл това го радваше. „Започвам да ставам параноик — помисли си той. — Като адмирала.“

Междувременно нямаше и следа от сламкарчетата и всички бяха нервни.

— Готови сме да потеглим, господин капитан — съобщи главният астрогатор. — Аз ще поема управлението.

— Добре. Действайте, Ренър.

Прозвуча сигнал за ускорение и „Макартър“ плавно започна да се отдалечава от извънземния кораб — а също от катера и Сали Фаулър.

22. Словесни игри

Душът: найлонов чувал със сапунена вода с млад мъж вътре. Отворът на чувала беше херметично затворен около шията му. С помощта на четка с дълга дръжка Уитбред се търкаше навсякъде, където го сърбеше — с други думи, по цялото тяло. Юнкерът с наслада се раздвижваше и протягаше. На сламкарския кораб бе толкова тясно! Толкова клаустрофобично!

Когато се изкъпа, отиде при другите в каютата.

Капеланът, Хорват и Сали Фаулър, всички с еднакви обувки с магнитни подметки за ниска гравитация, всички застанали с глави „нагоре“. До този момент Джонатан никога не би забелязал такова нещо.

— Господин министър — каза той, — имам заповед да се поставя на ваше разположение.

— Много добре, господин… Уитбред — проточи Хорват. Изглеждаше притеснен и замислен. И тримата изглеждаха така.

Капеланът с усилие заговори:

— Виждате ли, всъщност никой от нас не знае какво да прави. Никога не сме установявали контакт с извънземни.

— Те са дружелюбни. Искаха да разговаряме — отвърна юнкерът.

— Добре. Добре, но това с нищо не ми помага — нервно се засмя свещеникът. — Как беше, Уитбред?

Той се опита да им обясни. Тясно, докато не стигнеш в пластмасовите тороиди… крехко… безсмислено да се мъчиш да различиш сламкарите един от друг, освен че кафявите по нещо се различаваха от кафяво-белите…

— Не са въоръжени — отбеляза младежът. — Разглеждах кораба цели три часа. На борда няма място, където да крият големи оръжия.

— Не ви ли се струваше, че не ви показват всичко?

— Хм, не.

— Като че ли не сте много уверен — остро рече Хорват.

— О, съвсем не, господин министър. Просто си спомних за работилницата. Една от каютите беше пълна с инструменти — подът, таванът, навсякъде. На две от стените имаше съвсем елементарни неща: свредели, триони със странни дръжки, болтове и отвертки. Неща, които познавам. Видях пирони и нещо като чук с голяма плоска глава. Приличаше на домашна работилница. Но забелязах и много сложни уреди, чието предназначение ми е напълно непонятно.

Извънземният кораб се носеше точно до предния прозорец. Вътре се движеха нечовешки сенки. Сали също ги наблюдаваше… Хорват сухо му напомни:

— Казахте, че извънземните не криели нищо.

— Така мисля. Но съм убеден, че специално ме заведоха в онази каюта. Не зная защо, но ми се струва, че това беше нещо като тест за интелигентност. И аз не го издържах.

— Единствената сламкарка, с която имахме възможност да контактуваме, не разбира и най-елементарните жестове — рече капеланът. — А сега вие ми казвате, че тези извънземни ви подлагали на тестове за интелигентност…

— И разбираха знаците ми. Всъщност удивително бързо. Да. Те са различни. Видяхте записите.

Харди уви кичур от оредяващата си червена коса около възлестия си пръст и леко го подръпна.

— От камерата в шлема ви ли? Да, Джонатан. Според мен си имаме работа с два вида сламкари. Едните са луди учени и не могат да говорят. Другите… говорят — неубедително завърши той. Свещеникът усети, че си играе с косата си, и я приглади. — Надявам се, че бързо ще науча езика им.

Всички се страхуваха, осъзна Уитбред. Особено Сали. И даже капеланът, който винаги изглеждаше невъзмутим. Всички се ужасяваха от първия ход.