Прашинка в Божието око

Той спря в овалния отвор и кимна на леко усмихнатия извънземен. После малко насмешливо заяви:

— Искам разрешение да се кача на борда.

Съществото се поклони от кръста — или може би просто кимаха така? Ставата на гърба му се намираше под раменете — и посочи към кораба с двете си десни ръце.

Херметичният шлюз беше тесен — очевидно пригоден за размерите на сламкарите. Уитбред забеляза три хлътнали бутона в мрежа от сребърни ленти. Електрическа верига. Създанието видя, че той се колебае, пресегна се покрай него и натисна един, после втори.

Люкът зад Уитбред се затвори.

Посредничката чакаше шлюзът да се херметизира. Удивляваше я странната структура на извънземния, симетричността и неестествените връзки на костите му. Явно не беше родствен на позната форма на живот. И корабът му се бе появил на мястото, което посредничката наричаше „Смотаняшкия пункт“.

Още повече я озадачи неспособността му да херметизира шлюза без нейна помощ.

Сигурно идваше в качеството на посредник. Трябваше да е разумно същество. Нали? Или първо бяха пратили животно? Не, определено не. Не можеха да са чак толкова различни — това щеше да е смъртна обида за всяка култура.

Вътрешният люк на шлюза се отвори. Тя влезе и го заключи. Извънземният чакаше в коридора и го изпълваше като тапа в гърло на бутилка. Посредничката свали скафандъра си и остана гола. Колкото и да беше различно, съществото спокойно можеше да я помисли за воин. Искаше да го убеди, че не е въоръжена.

Поведе го към по-просторните сектори. Едрото тромаво създание се движеше трудно. Не се приспособяваше лесно към гравитацията. Спираше да надзърта през прозорците в отсеците на кораба и разглеждаше механизмите, които кафявите бяха инсталирали в коридора… нима разумно същество можеше да се държи така?

Искаше й се да го дръпне, за да го накара да побърза, но имаше вероятност извънземният да го схване като нападение. На всяка цена трябваше да избягва това.

За момента щеше да се отнася с него като с господар.

Имаше ускорителна зала: двайсет и шест огънати койки, наредени в три колони, всички подобни на преобразеното легло на Кроуфорд. Ала не бяха и съвсем еднакви. Сламкарката вървеше пред него, изящна като делфин. Късата й козина беше на несиметрично разположени дъговидни кафяви и бели ивици. Около слабините и подмишниците й растяха гъсти кичури бели косми. Уитбред я намираше за красива. В момента стоеше и го чакаше — нетърпеливо, каза си той.

Опита се да не мисли за това, че е попаднал в капан. В клаустрофобично тесния коридор цареше сумрак. Юнкерът се загледа в някаква редица свързани с помпи резервоари — навярно охлаждаща система за водородно гориво. Сигурно водеше към черната перка навън.

Проблесна светлина.

Отворът бе голям, достатъчно голям дори за Уитбред. Вътре: слаби слънчеви лъчи, като по време на гръмотевична буря. Той последва сламкарката в някакво помещение, което сигурно беше един от тороидите. Незабавно го заобиколиха извънземни.

Всички бяха еднакви, включително редуването на кафявите и бели ивици по козината им. Поне дванайсет усмихнати криви лица се взираха в него от учтиво разстояние и всички разговаряха помежду си с бързи пискливи гласове.

После бъбренето внезапно стихна. Един от сламкарите се приближи до него и изрече няколко кратки изречения, които можеха да са на различни езици, но бяха абсолютно неразбираеми за Уитбред.

Той сви рамене и протегна длани напред.

Съществото мигновено повтори жеста му с невероятна точност. Джонатан избухна в смях. Носеше се безпомощно в слабата гравитация, притискаше ръце към корема си и се кикотеше като дете.

— Добре, Уитбред — със сериозен, металически глас проговори в ухото му Блейн. — Смеят се и всички останали. Въпросът е…

— О, не! Господин капитан, пак ли ме показват по интеркома?

— Въпросът е какво си мислят, че правиш сламкарите.

— Тъй вярно. Беше заради третата ръка. Не успях да се овладея. — Джонатан отново стана сериозен. — Време е за стриптийза ми, господин капитан. Моля ви, изключете интеркома…

Датчикът на брадичката му светеше в жълто, разбира се. Бавно действаща отрова. Но този път нямаше да я диша. Той дълбоко си пое дъх, откопча шлема си и го свали. После, все още без да отваря уста, откачи кислородната бутилка от скафандъра си, захапа мундщука и включи въздуха. Работеше отлично.

Джонатан бавно започна да се съблича. Първо свали широкия гащеризон с електрониката и животоподдържащите системи на скафандъра. После дръпна циповете, които минаваха по крайниците и гърдите му. Без тях костюмът приличаше на трико. Еластичните нишки следваха всички извивки на мускулатурата му, за да не позволят на тялото му да експлодира във вакуума. С тяхна помощ собствената му кожа в известен смисъл се превръщаше в скафандър и потните му жлези играеха ролята на терморегулационна система.

Докато се събличаше, бутилката плуваше пред него. Сламкарите бавно се приближиха и един от тях — кафяв, без ивици, също като миньорката на борда на „Макартър“ — посегна да му помогне.