Прашинка в Божието око

И да докладва на адмирала. Не. Щеше да го отложи, докато не научи какво точно се е случило. Но не можеше да отлага дълго. Той си облече куртката и събуди Хорват.

— Избягали ли са? Как? — попита министърът. Той не бе от щастливите хора. Очите му бяха зачервени, рядката му коса стърчеше във всички посоки, устните му примляскваха — очевидно не усещаше особено приятен вкус.

— Не знаем — търпеливо поясни Род. — Камерата е била изключена. Един от офицерите ми отиде да провери. — Това щеше да е достатъчно за учените. „Проклет да съм, ако позволя на някакви цивилни да измъчват хлапето. Ако някой трябва да му набие обръчите, това ще съм аз.“ — Докторе, ако дойдете в кубрика незабавно, ще си спестим много време.

В коридора гъмжеше от хора. Хорват, в измачкан червен копринен халат, четирима морски пехотинци, Лейтън, младшият вахтен офицер, Уитбред, Сали Фаулър, облечена в дълъг пеньоар, но вече с измито лице и завързана с шал коса. Трима готвачи мърмореха и дрънчаха с тенджери в камбуза, докато търсеха сламкарчето. Няколко пехотинци безпомощно се оглеждаха наоколо.

— Затръшнах вратата и погледнах към коридора — обясняваше Уитбред. — Другото може да е побягнало в обратната посока…

— Но смятате, че все още е тук.

— Тъй вярно.

— Добре, ще се опитаме да влезем, без да го изпуснем.

— Хм… хапят ли, господин капитан? — попита един ефрейтор от морската пехота. — Може би ще е по-добре да раздадем на хората ръкавици.

— Не е необходимо — увери ги Хорват. — Досега никого не са хапали.

— Слушам — отвърна ефрейторът.

— И за кошерните плъхове казаха същото — измърмори един от войниците, но никой не му обърна внимание. Шестима мъже и една жена се подредиха в полукръг около Хорват, който се канеше да отвори вратата. Напрегнати и мрачни, въоръжените морски пехотинци бяха готови на всичко. Род за първи път изпита диво желание да се засмее, ала успя да го потисне. Но онова бедно зверче…

Хорват бързо влезе в кубрика. Нищо не избяга навън.

Зачакаха.

— Добре — извика министърът. — Виждам го. Влизайте един по един. Под масата е.

Мъничето ги наблюдаваше внимателно. Когато го обкръжиха, то се предаде и Сали го гушна.

— Клетото създание — промълви тя. Сламкарчето се оглеждаше, очевидно уплашено.

Уитбред проучи останките от камерата. Някак беше станало късо съединение. Металът и пластмасата се бяха стопили. Въздушнопречиствателните системи на „Макартър“ все още не бяха премахнали неприятната миризма. В мрежата на клетката зад камерата зееше голяма дупка. Блейн се приближи, за да я разгледа.

— Сали — попита той, — възможно ли е да са достатъчно интелигентни, за да го направят нарочно?

— Не! — едновременно отвърнаха момичето и Хорват.

— Мозъкът им е прекалено малък — прибави министърът.

— Аха — каза Уитбред. Но мислено отбеляза, че камерата е била в клетката.

Повикаха двама техници от свързочното отделение, за да закърпят дупката. Те запоиха отгоре нова мрежа и Сали върна съществото вътре. Техниците монтираха нова видеокамера, този път извън решетката. Никой не каза нищо.

По време на вахтата търсенето продължи. От женската и новороденото нямаше и следа. Опитаха се да получат помощ от голямата сламкарка, но тя очевидно не ги разбираше — или не я интересуваше. Накрая Блейн се върна в каютата си да поспи няколко часа. Когато се събуди, извънземните все още не бяха открити.

— Можем да пуснем след тях поровете — предложи Каргил в каюткомпанията по време на закуска. Един от артилеристите гледаше чифт големи колкото котки гризачи, с които почистваше бака от мишки и плъхове.

— Те ще удушат сламкарчетата — възрази Сали. — Извънземните не са опасни. Поне не са по-опасни от плъхове. Не можем да ги убием!

— Ако не ги намерим скоро, адмиралът ще удуши мен — изсумтя Род. После се качи на мостика и нареди на Стейли:

— Свържете ме с адмирала.

— Слушам. — Юнкерът заговори в комуникатора.

След секунди на екрана се появи набръчканото брадато лице на адмирал Кутузов. Главнокомандващият се намираше на собствения си мостик и пиеше чай. Род внезапно си помисли, че всъщност Кутузов никога не е разговарял с него от друго място. Кога спеше този човек? Капитанът докладва за изчезналите извънземни.

— И все още нямате представа какво представляват, така ли? — попита адмиралът.

— Съвсем не, господин адмирал. Има няколко хипотези. Най-вероятната е да са родствени на сламкарите по същия начин, по който маймуните са родствени на човека.

— Много интересно, капитане. Предполагам, че тези хипотези обясняват какво правят маймуни на астероиден миньорски кораб. Не съм забелязал на борда ни да има маймуни, капитан Блейн.

— Съвсем не, господин адмирал.

— Сламкарската сонда пристига след три часа — изръмжа Кутузов. — А малките са избягали снощи. Странно съвпадение, капитане. Според мен те са шпиони.

— Шпиони ли, господин адмирал?