Прашинка в Божието око

— Във флота може да е обичайно, но това е първото ми пътуване в дълбокия космос. Докато обсъждат нови теории, които са ми абсолютно непонятни, те ме карат да върша повечето работа. Предполагам, ще кажеш, че ми е от полза.

— Разбира се.

— Много ти благодаря. — Потър отпи от бирата си.

— Какво научихте досега?

— Доста неща. Има една луна, нали знаеш, така че нямахме проблем да изчислим масата. Гравитацията на повърхността е около нула цяло осемдесет и седем от стандартната.

— Точно колкото ускорението на сондата на сламкарката. Нищо изненадващо.

— Но те са в атмосферата — разпалено отвърна Потър. — Установихме и градски центрове. Неутринови излъчвания, бурни въздушни стълбове над ядрени реактори, електромагнетизъм — навсякъде, по всички континенти и дори в моретата. Планетата е пренаселена — благоговейно каза младият юнкер. Беше свикнал с безлюдната Нова Шотландия. — Вече имаме карта. Когато си тръгвах, тъкмо довършваха глобуса. Искаш ли да го видиш?

— Естествено. — Уитбред слезе от хамака си и двамата се спуснаха две палуби по-надолу, за да отидат в царството на учените. Повечето цивилни работеха в отсеците със сравнително висока гравитация близо до корпуса на „Макартър“, но спяха във вътрешността на кораба.

Сто и двайсет сантиметровият глобус беше инсталиран в едно малко помещение, използвано от астрономите. При нормални обстоятелства тук се помещаваха ремонтните групи. Сега нямаше никого. Прозвучаха три сирени, оповестяващи последната вахта.

Бе картирана почти цялата планета, освен южния полюс, и глобусът показваше наклона на оста й. Увеличителните телескопи на крайцера бяха дали картина, много напомняща на земната: различни оттенъци на синьо, червени пустини и бели планински върхове. Снимките бяха направени в различно време и на много честоти, така че облачните покривки да не скриват прекалено повърхността. Обозначените със златни точки промишлени центрове осейваха целия свят.

Докато Уитбред внимателно го разглеждаше, Потър наля кафе от колбата на доктор Бъкман. Кой знае защо, астрофизикът винаги имаше най-хубавото кафе на кораба — поне по-хубаво от онова на юнкерите.

— Потър, защо имам чувството, че планетата прилича на Марс?

— Нямам представа. Какво е Марс?

— Четвъртата планета в земната слънчева система. Не си ли бил в Нови Анаполис?

— Аз съм от сектора отвъд Въглищния чувал, не забравяй.

Джонатан кимна.

— Е, кадетите от колониите сигурно прескачат тази част от обучението. Жалко. Може би капитанът ще успее да уреди нещо за теб. Най-интересна е последната тренировъчна задача, когато те карат да кацнеш на Марс с минимален разход на гориво, а после да го направиш със запечатани резервоари. За да намалиш скоростта, трябва да използваш атмосферата, а тя изобщо не е много.

— Звучи забавно.

Джонатан продължаваше да гледа към глобуса.

— Това ме измъчва, Гавин. Наистина. Да идем да питаме някого.

— Командир Каргил още е на Кошерния астероид. — Като старши лейтенант, Каргил официално отговаряше за обучението на юнкерите. Но пък за разлика от много други офицери, се отнасяше с младежите търпеливо.

— Може би горе все още има някой. — Двамата се запътиха към мостика и видяха Ренър с петна засъхнала пяна по брадичката.

Уитбред му обясни проблема си.

— И ми прилича на Марс, господин Ренър. Но не зная защо.

— Нямам представа — отвърна главният астрогатор. — Никога не съм бил в земната слънчева система. — Търговските кораби нямаше защо да стигат по-далеч от орбитата на Нептун, макар че като родина на човечеството, земното слънце бе централен трансферен пункт към други системи. — А и не съм чувал нищо хубаво за Марс. Важно ли е?

— Не зная. Сигурно не.

— Но явно го смяташ за важно.

Джонатан не отговори.

— В тази планета наистина има нещо странно. Прилича на всеки друг свят в Империята, освен… Или може би е просто защото зная, че там живеят извънземни чудовища, а? Хм, след пет минути имам среща с капитана за по чаша вино. Само да си облека куртката. Ще го попитаме.

Ренър изчезна в каютата си преди Уитбред и Потър да успеят да възразят. Гавин обвинително погледна колегата си. Пак щеше да го вкара в беда.

Ренър ги поведе надолу по стълбището към кулата, в която се намираше дежурната каюта на капитана. На бюрото отпред седеше отегчен морски пехотинец. Уитбред го познаваше — вакуумният дестилатор на сержант Малоуни правеше най-доброто ирландско уиски в целия флот. Малоуни се стремеше към качество, не към количество.

— Естествено, поканете юнкерите — каза Блейн. — До завръщането на катера нямам много работа. Заповядайте, господа. Вино, кафе или нещо по-силно?

Уитбред и Потър избраха шери, въпреки че още от единайсетгодишен Гавин предпочиташе скоч. Седнаха на малки сгъваеми столове, които се закачваха за скобите по пода на каютата. Наблюдателните люкове бяха отворени и корабното поле — изключено, така че над тях се издигаше грамадата на „Макартър“. Род забеляза нервните погледи на юнкерите и се усмихна. Отначало всички реагираха така.

— Какъв е проблемът? — попита той. Уитбред му обясни.