Прашинка в Божието око

Разтоварваха скелети и мумии за антропологическата лаборатория. Имаше големи колкото кукли крехки сламкарчета като живите създания в сержантския кубрик. Други скелети — според Стейли най-многобройни в Кошера — бяха като сламкарската миньорка, в момента настанена в каютата на Кроуфорд.

— Ха! — извика Сали, когато започнаха да разопаковат поредната мумия.

— Какво има? — попита Уитбред.

— Погледни я, Джонатан. Прилича на извънземната от сондата. Или не? Наклонът на челото не е такъв… но те са избрали за пратеник в Нова Каледония най-интелигентния си представител, разбира се. Това е бил първият контакт с извънземни и за тях.

Една от мумиите беше малка, с дребна главичка и големи крехки ръце. Пръстите й бяха отчупени. Имаше суха длан, която Каргил бе открил да се носи из Кошера, различна от всички останали: костите бяха здрави, прави и дебели, ставите — големи.

— Артрит? — зачуди се Сали. Внимателно я прибраха и продължиха със следващата кутия, в която намериха останки от стъпало с малък остър шип на петата и твърда като конско копито предна част. — Мутации? — замислено рече тя и се обърна към юнкер Стейли, който работеше с тях. — Нали каза, че нямало никаква радиация?

— Да, точно така… хм, Сали — потвърди Хорст. — Но някога радиацията трябва да е била ужасна.

Сали потръпна.

— Колко ли отдавна е било това? Преди хиляди години? Зависи какви бомби са използвали, за да преместят астероида.

— Няма начин да определим — каза Стейли. — Но всичко определено изглежда адски древно, Сали. Като Хеопсовата пирамида на Земята. Даже по-древно.

— Това не е доказателство, Хорст.

— Не е. Но наистина е старо. Чувствам го.

Анализът на находките трябваше да почака. Само разтоварването и подреждането им отне първата вахта и всички бяха уморени. В един и половина Сали се прибра в каютата си, а Стейли отиде в юнкерския кубрик. Джонатан Уитбред остана сам.

Бе изпил прекалено много кафе в капитанската каюта и се чувстваше бодър. Можеше да поспи по-късно. Всъщност налагаше се да се наспи, защото извънземният кораб щеше да се приближи до „Макартър“ по време на предобедната вахта. Ала дотогава оставаха девет часа, а Уитбред беше млад.

В коридорите блестяха половината от светлините на корабния ден. Нямаше почти никого и вратите на всички каюти бяха затворени. Цареше тишина.

Но дневното напрежение оставаше. В тази чужда система „Макартър“ никога нямаше да е напълно спокоен. А някъде в космоса беше невидимата цилиндрична грамада на „Ленин“. Уитбред си спомни за огромните лазерни оръдия на имперския миноносец, които в момента бяха насочени срещу тях.

Джонатан обичаше нощните вахти, защото най-после можеше да остане сам. Ако искаше, можеше да поговори с други дежурни, с работещи до късно учени — само че този път като че ли всички спяха. Е, добре, щеше да погледа сламкарчетата по интеркома, да изпие една последна чаша кафе, да почете малко и да си легне. Хубавото на първата вахта бе, че имаше свободни лаборатории, в които да поседи.

Включи интеркома на Канал 2, но екранът остана мътен. Той се намръщи за миг, после се усмихна и се запъти към сержантския кубрик.

Честно казано, Уитбред очакваше да завари две съвкупяващи се сламкарчета. Юнкерите сами трябваше да си намират развлечения.

Джонатан отвори вратата — и нещо жълто-кафяво се стрелна между краката му. В семейството му бяха отглеждали кучета и рефлексите му бяха добре развити. Той отскочи, затръшна вратата, за да не избяга още нещо, после погледна към коридора.

Видя го съвсем ясно в мига преди то да се шмугне в камбуза. Едно от малките извънземни, понесло нещо на раменете си, навярно новороденото.

Другата възрастна трябваше все още да е в сержантския кубрик. Уитбред се поколеба за момент. Беше хващал много кучета, но това същество се криеше в камбуза и не го познаваше, не познаваше гласа му и по дяволите, не беше куче. Юнкерът свъси вежди. Изобщо нямаше да е забавно. Той се насочи към най-близкия интерком и повика вахтения офицер.

— Боже Господи! — възкликна Кроуфорд. — Казвате, че една от ония гадинки все още е в кубрика, така ли? Сигурен ли сте?

— Съвсем не, господин Кроуфорд. Всъщност не съм проверявал вътре, но забелязах само едно от извънземните.

— Не влизайте в кубрика — нареди главният артилерист. — Застанете до вратата и не пускайте никого вътре. Трябва да се обадя на капитана. — Той се намръщи. Блейн можеше да му откъсне главата за това, че го измъква от леглото заради някакво избягало зверче, но нали имаше изрична заповед незабавно да докладва за всичко, свързано със сламкарите.

Род бе от онези щастливи хора, които могат светкавично да се събуждат. Той внимателно изслуша Кроуфорд и нареди:

— Добре, пратете двама души да сменят Уитбред и кажете на юнкера да е на разположение. По-късно ще разговарям с него. Вземете взвод морски пехотинци и събудете готвачите. Накарайте ги да претърсят камбуза. — Капитанът затвори очи и се замисли. — Никой да не влиза в кубрика, докато не дойде доктор Хорват. — Блейн изключи интеркома. Трябваше да се обади на министъра.