Прашинка в Божието око

— Торпедна бойна част готова за бой. Торпедата са насочени.

— Един от готвачите видял малкото — съобщи Стейли. — Морските пехотинци отиват натам.

Извънземният кораб бе съвсем близо. Двигателят му излъчваше ослепително бял пламък. „Маневрира блестящо“ — помисли си Блейн. Изобщо не бяха променили скоростта. Очевидно вярваха на всичко — на двигателите, на компютрите, на сензорите си…

— Машинно отделение готово за бой. Полето включено на максимум.

— Пехотинците са върнали доктор Бъкман в каютата му — съобщи Стейли. — Доктор Хорват е на интеркома. Иска да протестира.

— Изслушайте го, Стейли. Но побързайте.

— Артилерийската бойна част докладва, че всички оръдия са насочени срещу извънземния кораб.

Всички на борда бяха готови. Екипажът чакаше на бойните си постове.

Кулата с наблюдателната каюта на Блейн стърчеше от корпуса на крайцера и в бой се превръщаше в първата удобна мишена.

Всички свободни отсеци във вътрешността на кораба бяха претъпкани с хора, докато външните палуби пустееха, разчистени за ремонтните групи.

А извънземният съд бързо се приближаваше. Все още се виждаше само като ослепителна светлина, ядрена струя, разгръщаща се, за да обхване Лангстъновото поле на „Макартър“.

— Артилерийска бойна част докладва: сламкарският кораб се движи с нула цяло осемдесет и седем гравитация.

— Нищо ново — прошепна Ренър.

Светлината изпълни екрана — и помръкна. В следващия момент извънземният съд грациозно се плъзна с изключен двигател край крайцера, сякаш беше пристанал на невидим док. Намираше се в относителна неподвижност спрямо „Макартър“. Род зърна сенки, които се движеха в надуваемите пръстени в предния му край.

Главният астрогатор изсумтя и се намръщи.

— Проклети фукльовци!

— Стегнете се, Ренър.

— Извинете. Не съм чувал за по-невероятно астрогационно постижение. Ако някой ми го беше разказал, щях да го обвиня в лъжа. Те за какви се мислят? — Ренър кипеше от гняв. — Ако някой астрогатор се опита да изпълни такъв номер, веднага ще го изхвърлят. Стига да оцелее след катастрофата, разбира се.

Блейн кимна. Сламкарският пилот не си бе оставил никаква възможност за грешки. И…

— Сгрешил съм. Това не може да е боен кораб. Само го погледнете.

— Да. Крехък като пеперуда. Бих могъл да го смачкам с ръка.

Род се замисли за миг, после даде заповед.

— Трябва ми доброволец за първия контакт с кораба сам, с невъоръжен скутер. И… поддържайте бойна готовност едно.

Имаше прекалено много доброволци.

И естествено юнкер Уитбред беше сред тях. Нали вече го бе правил?

Сега чакаше в скутера и гледаше през поляризирания си пластмасов визьор как вратите на хангара се отварят.

Вече го беше правил. Сламкарската миньорка не го бе убила, нали? Чернотата пред него се развълнува. Внезапно през една пролука в Лангстъновото поле проблеснаха звезди.

— Достатъчно е голяма — разнесе се в дясното му ухо гласът на Каргил. — Тръгвайте, Уитбред. Успех и… късмет.

Уитбред включи реактивните дюзи. Скутерът се издигна, прелетя през отвора и се озова в звездния космос, осветен от далечното сияние на Окото на Мърчисън. Лангстъновото поле отново стана плътно. Нямаше връщане назад.

„Макартър“ представляваше рязко очертана неестествена чернота. Юнкерът бавно я заобиколи. Сламката и извънземният съд ярко блестяха над тъмния ръб.

Уитбред не бързаше. Корабът постепенно се уголемяваше. Централната му част бе тънка и дълга като копие. По бордовете му имаше люкове, антени и други, непонятни неща. От средата стърчеше квадратна черна перка, навярно радиаторна повърхност.

В широките прозрачни пръстени, които опасваха предния край, се движеха фигури. Виждаха се достатъчно ясно, за да предизвикват ужас: смътно хуманоидни, но странно изкривени тела.

Четири тороида. Сенки във всички тях.

— Използват всичките си горивни резервоари за жилищно пространство — докладва Уитбред. — Едва ли биха могли да се върнат на планетата си без наша помощ.

Гласът на капитана:

— Убеден ли сте?

— Тъй вярно. Възможно е да има вътрешен резервоар, но малък.

Почти беше стигнал до извънземния кораб. Юнкерът намали скоростта, плавно спря точно до прозрачните пръстени и отключи люка на херметичния шлюз.

В предния край на металното тяло незабавно се отвори овална врата. Навън се появи сламкар, обгърнат в прозрачна обвивка. Извънземният зачака.

— Искам разрешение да напусна… — започна Джонатан.

— Разрешавам. Докладвайте винаги, щом сметнете за нужно. Иначе действайте по своя преценка. Морската пехота е в готовност, Уитбред, така че не викайте за помощ, освен ако не е наложително. Ще дойдат бързо. А сега — късмет.

Гласът на Каргил замлъкна и отново се включи капитанът.

— Не поемайте големи рискове, Уитбред. Не забравяйте, че трябва да останете жив, за да докладвате.

— Тъй вярно.

Когато юнкерът приближи до люка, сламкарят грациозно отстъпи назад и комично увисна във вакуума, като с голямата си лява ръка се държеше за някаква стърчаща от корпуса халка.

— Целият корпус е осеян с такива неща — каза в микрофона Джонатан. — Корабът не може да е бил изстрелян от атмосферата.