Прашинка в Божието око

Уитбред извади от комплекта си с инструменти универсално лепило и се опита да залепи шлема си за прозрачната пластмасова стена, но не успя. Кафявият извънземен незабавно разбра проблема му. Той (тя, то) взе някаква тубичка и намаза шлема, който веднага залепна за гладката повърхност. Джонатан насочи камерата към него.

Ако сламкарите бяха хора, биха се подредили един до друг, сякаш не биха могли да разговарят удобно, ако не установят коя посока е „нагоре“. Всички сламкари обаче бяха под различни ъгли един спрямо друг и това, изглежда, ни най-малко не ги смущаваше. Те чакаха и се усмихваха.

Юнкерът се изправи пред тях съвсем гол.

Извънземните се приближиха да го разгледат.

Кафявият се отличаваше от пъстрите си събратя. Той беше по-нисък от тях, с малко по-едри ръце и странна форма на главата. Доколкото Уитбред можеше да определи, приличаше на миньорката. Другите бяха като мъртвия от сондата със светлинното платно.

Съществото проучи костюма му и започна да прави нещо с комплекта инструменти, но останалите докосваха Джонатан, опипваха мускулатурата и ставите му, търсеха места, чието притискане да предизвиква рефлекси.

Двама зяпаха стиснатите му зъби. Други проследяваха костите му: ребра, гръбначен стълб, череп, таз, стъпала. После се заеха с дланите му, като се опитваха да движат пръстите му в невъзможни положения. Макар че внимаваха, всичко бе извънредно неприятно.

Бърборенето им постепенно се усилваше. Някои звуци бяха толкова високи, че звучаха като тихи писъци и подсвирквания, но зад тях се чуваха мелодични тонове. Един от изразите като че ли постоянно се повтаряше с висок тенор. Сламкарите внезапно се скупчиха зад гърба на младежа, като възбудено сочеха гръбначния му стълб. Един от тях му даде знак, като започна да се навежда и да се изправя. Ставите му изпъкваха така, сякаш гърбът му е счупен на две места. На Уитбред почти му се пригади, но схвана идеята. Той зае ембрионална поза, изправи се, после пак се сви. Десетина малки извънземни ръце заопипваха гръбнака му.

После отстъпиха назад. Остана само едно от създанията, което явно го покани да разгледа неговата (нейната) анатомия. Джонатан поклати глава и се извърна. Това бе работа на учените.

Той взе шлема си и заговори в микрофона:

— Готов съм да докладвам, господин капитан. Не съм сигурен какво да правя. Да се опитам ли да доведа някой от тях на борда на „Макартър“?

— В никакъв случай — нервно отвърна капитанът. — Можете ли да излезете от кораба им?

— Тъй вярно. Ако се наложи.

— Предпочитаме да го направите. Обадете се по секретния канал, Уитбред.

— Хм… слушам. — Юнкерът се обърна към сламкарите, посочи шлема си, после херметичния шлюз, облече си скафандъра с помощта на кафявия, закопча го и си сложи шлема. Един от пъстрите го отведе при люка.

Навън нямаше удобно място да закачи осигурителното си въже, но неговият извънземен придружител разбра какво му трябва и залепи за повърхността на кораба кука. Не изглеждаше много здрава. Джонатан се намръщи. Къде бе халката, за която се беше хванал сламкарят на идване? Нямаше я. Защо?

Поне „Макартър“ бе наблизо. Ако куката се счупеше, щяха да го спасят. Уитбред предпазливо се отблъсна от корпуса, увисна в празното пространство и насочи мерника на шлема си точно към антената, стърчаща от абсолютно черното поле на крайцера. След това натисна с език бутончето „СЕКРЕТНА ВРЪЗКА“.

От шлема му бликна тънък лъч кохерентна светлина. Друг проблесна от крайцера и проследи неговия до малка вдлъбнатина в шлема. В мрака около нея се очерта пръстен — ако имаше изтичане на енергия, „Макартър“ щеше да го коригира, а ако изтичането водеше към трети пръстен около антената на Уитбред, мигновено щеше да прекъсне връзката.

— Тук Уитбред, господин капитан — обади се той. В гласа му прозвучаха раздразнени и в същото време озадачени нотки. „В крайна сметка — помисли си юнкерът, — все пак имам право на някакво мнение. Нали?“

Блейн отговори незабавно.

— Уитбред, тази секретност не цели само да ви причини затруднения. Сламкарите още не знаят езика ни, но могат да запишат разговорите ни и по-късно да го научат. Разбирате ли ме?

— Ами… тъй вярно. — Мили Боже, Стареца наистина мислеше далновидно.

— Вижте, Уитбред, не можем да приемем нито един извънземен на борда на „Макартър“, докато не решим проблема с малките. Не бива да заподозрат нищо. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— Отлично. Пращам ви катера с група учени — след като вие подготвихте почвата, така да се каже. Между другото, справихте се чудесно. Имате ли да отбележите нещо?

— Да, господин капитан. Първо, на борда има две деца. Видях ги да висят на гърбовете на възрастни индивиди. По-едри са от нашите сламкарчета и козината им е като на големите.

— Още едно доказателство за миролюбивите им намерения — отвърна Блейн. — Нещо друго?

— Ами, нямах възможност да ги преброя, но изглежда, че са двайсет и трима кафяво-бели и двама кафяви като астероидната миньорка. Двете деца бяха с кафявите. Не знам защо.

— Все някога ще сме в състояние да разговаряме с тях. Добре, Уитбред, пращаме ти учените. Ренър, чувате ли ме?

— Тъй вярно.