Прашинка в Божието око

— Подгответе курс. Искам „Макартър“ да се отдалечи на петдесет километра от извънземния кораб. Не зная какво ще направят сламкарите, когато потеглим, но катерът вече ще е там.

— Местите кораба, така ли, господин капитан? — удивено попита главният астрогатор. На Уитбред му се искаше да изръкопляска, но се сдържа.

— Да.

Известно време никой не каза нищо.

— Добре — отстъпи Блейн. — Ще ви обясня. Адмиралът е много обезпокоен за сламкарчетата. Той смята, че могат да се разприказват за кораба. Имаме заповед да не дадем на малките възможност да влязат в контакт с възрастен извънземен, а един километър е прекалено малко разстояние.

Отново последва мълчание.

— Това е всичко, господа. Благодаря ви, Уитбред — каза Род. — Господин Стейли, съобщете на доктор Харди, че вече може да се качи на катера.

„Е, сега е мой ред“ — помисли си капелан Харди, пълен човек със замечтани очи и червена коса, която започваше да посивява. Освен да води неделните служби, през по-голямата част от експедицията свещеникът съзнателно не беше напускал каютата си.

Дейвид Харди не бе темерут. Всеки можеше да го посети на чаша кафе, уиски, партия шах или дълъг разговор и мнозина го правеха. Просто не обичаше тълпите. Нямаше как да опознае човек в тълпа.

Освен това запазваше професионалната си склонност да не обсъжда работата си с аматьори и да не публикува резултатите, докато не събере достатъчно доказателства. В момента, каза си той, това нямаше да е възможно. А и какво всъщност представляваха извънземните? Определено бяха разумни. Определено бяха интелигентни. И определено имаха място в божествения замисъл на вселената. Но какво?

Екипажът пренесе на катера багажа на Харди. Аудио библиотека, няколко купчини детски книжки, справочна литература (малко: катерният компютър имаше връзка с корабната памет, но Дейвид въпреки това обичаше книгите, колкото и да бяха непрактични). Имаше и някои уреди: два екрана с микрофони и електронни филтри за пречистване на звука. Беше се опитал сам да натовари всичко, но старши лейтенант Каргил го разубеди. Морските пехотинци щяха да го направят много по-бързо и предпазливостта на капелана изобщо не можеше да се сравнява с тяхната — ако нещо се счупеше, щяха да си имат работа с Кели.

При херметичния шлюз Харди срещна Сали. И тя не пътуваше с малко багаж. Ако зависеше от нея, щеше да носи всичко, дори скелетите и мумиите от Кошерния астероид, но капитанът й бе позволил и да вземе само холограмите си и даже тях трябваше да крие, докато не установи какво е отношението на сламкарите към разкопаването на гробове. Според описанията на Каргил, извънземните нямаха погребални обреди, но това й се струваше абсурдно. Всички имаха погребални обреди, дори най-примитивните човешки култури.

Не можеше да вземе и извънземната миньорка, както и малкото, което отново беше станало женско. Поровете и морските пехотинци продължаваха да търсят изчезналото сламкарче и новороденото (защо бе избягало с бебето, а не с майка му?). Чудеше се дали присъствието й на борда на катера не се дължи на врявата, която бе вдигнала след заповедта на Род да стрелят на месо. Знаеше, че не е справедлива към капитана. Той изпълняваше нарежданията на адмирала. Но това не бе правилно! Малките нямаше да причинят зло на никого. Човек трябваше да е параноик, за да се страхува от тях.

Тя последва капелан Харди в каютата на катера, където завариха доктор Хорват. Тримата щяха да са първите учени на извънземния кораб и Сали се вълнуваше. Имаше да учи толкова много неща!

Антрополог — вече се смяташе за напълно квалифицирана специалистка и нямаше кой да й възрази, — лингвист и Хорват, известен физик преди да се заеме с политика. Министърът бе единственият безполезен от групата, но високият пост му осигуряваше място на борда. Тя не смяташе, че същото се отнася и за нея, макар да си го мислеха половината от учените на „Макартър“.

Трима учени, боцман, двама опитни космонавти и Джонатан Уитбред. Никакви морски пехотинци, никакви оръжия. Вълнението почти заглушаваше страха, който къкреше някъде дълбоко в нея. Не биваше да носят оръжие, разбира се, но щеше да се чувства по-добре, ако с тях пътуваше Род Блейн. Ала нямаше начин.

По-късно щяха да дойдат още хора. Бъкман — с милион въпроси, щом Харди решеше езиковия проблем. Биолози. Офицер, навярно Кроуфорд, за да проучи оръжията на сламкарите. Инженер. Всеки друг, но не и капитанът. Кутузов едва ли щеше да му позволи да напусне кораба си, колкото и миролюбиви да се окажеха извънземните.

Внезапно изпита носталгия. На Спарта имаше дом, съвсем близо до столицата. Спарта беше център на цивилизацията. Когато завърши университета, бе взела решение да се изгради като личност, а не да стане украшение на нечия мъжка кариера. В момента обаче й се искаше да е украшение, особено на подходящия мъж, само… Не. Трябваше да остане независима жена.

В единия край на каютата имаше ускорително кресло и дъговиден пулт. Това беше артилерийският мостик — каква ти каюта! Но бяха монтирани седалки и сгъваеми маси за игри и хранене.

— Разгледахте ли катера? — попита Хорват.