Прашинка в Божието око

Той тежко въздъхна. „Що е човек, та го помниш12, о, Господи? И защо на мен се пада да търся мястото на сламкарите в плана Ти?“ Е, поне въпросът бе ясен. Тълкуването на Божиите дела беше игра, стара колкото човечеството. И в сектора отвъд Въглищния чувал нямаше по-опитен от Харди в тази област.

Той бе свещеник от петнайсет, а капелан от дванайсет години, но едва сега започваше да смята това за своя професия. На трийсет и пет го бяха избрали за редовен професор в Имперския университет на Спарта, специалитет по древни и модерни човешки езици и езотеричното изкуство, наречено лингвистична археология. Доктор Дейвид Харди с удоволствие изследваше произхода на наскоро преоткрити, забравени от векове колонии. Като изучаваше езиците и думите им за общи предмети, той можеше да определи от коя част на космоса са дошли първите заселници. Обикновено посочваше планетата и дори града.

В университета му харесваше всичко освен студентите. Не беше проявявал особено силна религиозност, докато совалката, в която пътуваше жена му, не се разби при приземяването си. Все още не бе съвсем сигурен как точно се е случило, но тогава дойде да го посети епископът и Харди сериозно се замисли за живота си — и постъпи в семинарията. След ръкополагането го пратиха на ужасно пътуване като капелан на студенти. В резултат той осъзна, че не е създаден за енорийски свещеник. А флотът набираше капелани и винаги се нуждаеше от лингвист и…

Сега, вече петдесет и две годишен, той седеше пред екрана на интеркома и гледаше четириръките чудовища, които си играеха със зелки. От лявата страна на бюрото му лежеше латинска кръстословица и отецът лениво я решаваше. „Domine, non sum…“

— Dignis, разбира се — подсмихна се Харди. Абсолютно същите думи, които беше казал на кардинала след като го назначиха за капелан на експедицията до Сламката. — „Господи, не съм достоен…“

„Никой от нас не е — бе му отвърнал кардиналът. — Но пък не сме достойни и за свещеническия си сан.“

„Да, ваше преосвещенство.“ Лингвистът отново погледна кръстословицата. В момента тя беше по-интересна от извънземните.

Род Блейн не би се съгласил с капелана, но капитанът нямаше толкова свободно време да наблюдава игривите създания. Интеркомът в каютата му настойчиво иззвъня и на мястото на малките сламкари се появи лицето на дежурния.

— Доктор Хорват иска да разговаря с вас.

— Свържете го.

Както обикновено, министърът беше образец за официална любезност. Навярно имаше опит в общуването с хора, които не може да си позволи да мрази.

— Добро утро, капитане. Направихме първите снимки на извънземния кораб. Реших, че трябва да ви съобщя.

— Благодаря, докторе. Ще ми ги покажете ли?

— Разбира се. — Екранът се раздели на две. Лицето на Хорват остана в едната половина, а в другата се появи мъглява сянка, дълга и тясна. Единият й край беше по-широк от другия и изглеждаше прозрачен. Тесният завършваше с дълго жило. — Увеличихме образа и елиминирахме смущенията. Можем да се надяваме на по-чиста снимка едва когато се приближи до „Макартър“. — „Естествено — помисли си Род. — Сега е обърнат към нас с двигателя си.“

— Жилото навярно е ядрен двигател. — По снимката се плъзна светлинна стрелка. — А тези неща по предния край… Хм, чакайте да ви покажа графиката на плътността.

Снимката на дисплея се замени с фигура с формата на молив, заобиколена от редица много по-широки, едва забележими тороиди.

— Виждате ли? Вътрешно ядро, използвано за задвижване. Можем да се досетим какво има вътре: ядреният двигател и камерата за преработка на въздуха и водата за екипажа. Смятаме, че този отсек се изстрелва с линеен ускорител.

— Ами пръстените?

— Вероятно са надуваеми горивни резервоари. Както виждате, в момента някои са празни. Може да ги използват като жилищно пространство. Други несъмнено са били изхвърлени.

— Аха. — Докато Род разглеждаше силуета, Хорват внимателно го наблюдаваше. — Докторе, тези резервоари не може да са били на кораба, когато е потеглял — каза капитанът накрая.

— Точно така. Били са изстреляни към ядрото. Тъй като не са носили пътници, ускорението им може да е било много по-голямо.

— В линеен ускорител ли? Резервоарите не изглеждат метални.

— Да, не изглеждат.

— Горивото трябва да е водород, нали? Тогава как са ги изстреляли?

— Хм… не знаем. — Хорват пак се поколеба. — Може да е имало метално ядро, което също да са изхвърлили.

— Добре. Благодаря ви.

След кратък размисъл Род пусна снимките по интеркома. По него течеше почти всяка нова информация — използваха го като библиотека, развлекателен център и комуникатор. В промеждутъците между вахтите и дори по време на битка по един от каналите показваха записи на забавни програми, шахматни шампионати или спорт.

Естествено, извънземният кораб беше основната тема за разговори в каюткомпанията.

— В ония кухи понички има някакви сенки — заяви Синклер. — И се движат.

— Пътници. Или мебели — отвърна Ренър. — С други думи, поне първите четири отсека се използват като жилищно пространство. Което означава, че сламкарите може да са много.