Прашинка в Божието око

— Добре — прекъсна го Род. — Ако не знаете, просто си го кажете.

— Не зная.

— Благодаря — търпеливо рече Блейн. — Има ли нещо, в което да сте сигурен?

— Колкото и да е странно, има, господин капитан. Ускорението. Не се е променяло, откакто забелязахме кораба. Това вече е изненадващо. Обикновено си играеш с двигателя, коригираш дребни грешки в курса… а даже да не го правиш, пак има промени. За да поддържат постоянно ускорение, трябва да полагат невероятни усилия.

Род разтри точката между веждите си.

— Това е сигнал. Съобщават ни точно къде отиват.

— Тук сте прав. Казват ни да ги изчакаме. — На лицето на Ренър се изписа странна усмивка. — А, знаем и още нещо. Профилът на кораба се промени. Сигурно са изхвърлили празни резервоари гориво.

— Как го установихте?

— Корабът е между нас и Въглищния чувал. От там се отразява достатъчно светлина, за да изчислим напречното сечение. Не сте ли забелязали цветовете на Въглищния чувал, господин капитан?

— Не. — Блейн се замисли за момент. — Бойните кораби не изхвърлят резервоари, нали? Но това не е гаранция. Само ни показва, че бързат.

Стейли и Бъкман заемаха задните седалки в триъгълната пилотска кабина. Докато катерът потегляше с ускорение 1 g, юнкерът наблюдаваше затварящото се зад тях поле на „Макартър“. На черния фон на Въглищния чувал крайцерът сякаш стана невидим. Наоколо нямаше нищо друго освен небе.

Не се виждаха и звезди освен няколко горещи розови точки край очертанията на мъглявината, сякаш вселената свършваше там. „Като стена“ — помисли си Хорст.

— Погледнете го — рече Бъкман и юнкерът се сепна. — На Нова Шотландия има хора, които го наричат Божието лице. Суеверни идиоти!

— Да — отвърна Стейли. Суеверията бяха глупост.

— Оттук изобщо не прилича на човек и е десет пъти по-величествен! Ще ми се да можеше да го види зет ми. Той е член на Неговата църква.

Хорст му кимна в сумрака.

От всички познати човешки светове Въглищния чувал се виждаше като черна дупка в небето. Същото би трябвало да се очаква и тук. Ала когато очите му се приспособиха, младежът забеляза следи от червено сияние. Мъглявината се разкриваше като безкрайни пластове тюлени завеси или като кръв, разтваряща се във вода. Колкото по-дълго наблюдаваше, толкова по-надълбоко проникваше погледът му. В рядката материя от прах и газ се очертаваха въртопи, спирали и потоци.

— Само си представете — да ми натресат неговист за зет! Опитах се да го ограмотя — възбудено каза Бъкман, — ама този глупак просто не пожела да ме чуе.

— Никога не съм виждал по-красиво небе. Доктор Бъкман, от Окото на Мърчисън ли идва цялата тази светлина?

— Струва ви се невъзможно, нали? Опитвали сме се да открием други източници — флуоресценция, ултравиолетови звезди дълбоко в мъглявината, такива неща. Ако там вътре имаше някакви маси, щяхме да ги регистрираме с уредите си. Не е чак толкова невероятно, Стейли. Окото не е много далеч от Въглищния чувал.

— На две светлинни години.

— Е, и какво от това? Ако пътят й е свободен, светлината се движи по-бързо! — Зъбите на астрофизика проблеснаха под бледото многоцветно сияние на контролния пулт. — Мърчисън е пропуснал златна възможност, като не е проучил Въглищния чувал. Разбира се, той не се е намирал от нужната страна на Окото и сигурно не се е осмелил да се отдалечи много от трансферния пункт… и сега този шанс е наш, Стейли! Плътна междузвездна маса и червен супергигант точно в края на мъглявината, за да дава светлина! Погледнете натам, накъдето соча, Стейли — към ония течения, които се движат към въртопа. Като истински водовъртеж, нали? Ако вашият капитан престане да се тутка и ми даде достъп до корабния компютър, бих могъл да докажа, че това е протозвезда в процес на кондензация! Или обратното.

Временният чин на Бъкман бе по-висок от този на Стейли, но той беше цивилен. Във всеки случай, ученият не биваше да говори така за капитана.

— Ние използваме компютъра за други неща, доктор Бъкман.

Астрофизикът пусна ръката му.

— Ама са адски много. — Очите му заблуждаха, душата му сякаш потъна в гигантския воал от червеникав мрак. — Обаче има вероятност да не се наложи. Сламкарите трябва да са наблюдавали Въглищния чувал през цялата си история, стотици години, навярно дори хиляди. Особено ако са създали такава псевдонаука, като астрологията. Ако можем да разговаряме с тях… — Гласът му заглъхна.

— Чудехме се защо толкова държите да дойдете с нас — отбеляза Стейли.

— Какво? А, искате да кажете защо идвам на оная скала, нали? Стейли, не ми пука за какво я е използвала сламкарката. Интересува ме защо троянските пунктове са толкова гъсто населени.

— Смятате ли, че там ще открием някакъв отговор?

— Възможно е, в състава на скалата. Да се надяваме.

— Навярно ще съм в състояние да ви помогна — бавно каза юнкерът. — Завър, моят роден свят, има астероиден пояс и минна промишленост. Получих някаква представа за миньорството от чичовците си. Като дете и аз исках да стана миньор. — Той замълча и зачака Бъкман да повдигне неприятния въпрос.

— Чудя се какво ли се надява да открие там капитанът — рече астрофизикът.