Прашинка в Божието око

„От тях ще станат страхотни домашни любимци — каза си Бери — и ще струват по няколко хиляди бройката. Известно време. Преди сензацията да заглъхне. Най-добре да ги продавам едновременно на всички планети. Ако се размножават извън естествената си среда, ако им осигуряваме необходимата храна, ако ги разпродам преди хората да престанат да ги купуват…“

— Аллах… То ми взе часовника!

— Обичат техниката. Не видяхте ли какво правят с фенерчето, което им дадохме?

— Това не ме интересува, Хорват. Как да си взема часовника? Как се отключва тази ключалка?

— Просто се пресегнете и си го вземете. Или оставете на мен. — Министърът опита. Клетката беше прекалено голяма и сламкарчето не искаше да върне часовника. Хорват се разколеба. — Не искам прекалено много да ги смущавам.

— Хорват, този часовник струва осемстотин крони! Той не само показва часа и датата, но… — Бери замълча. — Освен това е противоударен. В рекламата ни се казва, че всеки удар, който повреди „Хронос“, ще убие и собственика. Извънземното едва ли ще може да му направи нещо.

Малката сламкарка сериозно и внимателно разглеждаше часовника. Търговецът се зачуди дали някой би намерил поведението й за очарователно. Никой домашен любимец не се държеше така. Дори котките.

— Следите ли ги с камери?

— Разбира се — потвърди Хорват.

— Моята компания навярно ще пожелае да купи записа. За рекламни цели. — „И не само записа“ — помисли си Бери. В момента към тях се приближаваше извънземен кораб и Каргил беше заминал нанякъде с катера. Нямаше да може да изкопчи нищо от помощник-капитана, но Бъкман бе друг въпрос. Може би в края на краищата щеше да получи нещо в замяна на кафето, което пиеше астрофизикът…

Тази мисъл странно го натъжи.

Катерът бе най-големият космически съд в хангара. Плоската му горна повърхност прилепваше към люка на една от стените, така че да може направо да се влезе в него, защото в хангара обикновено нямаше въздух.

Макар и без Лангстъново поле и Олдърсънов двигател, той беше достатъчно мощен и с голям резервоар. Щитът на носа му ефикасно го предпазваше при навлизане в атмосфера от земен тип със скорост 20 километра в секунда. Бе предвиден за шестчленен екипаж, но имаше места за повече хора. Можеше да пътува между планети, но не и между звезди. И далеч по-малки от него кораби бяха останали в историята.

В момента вътре спяха шестима от екипажа. Бяха изхвърлили единия, за да направят място на Кроуфорд, когато заради триръката извънземна бяха изритали самия главен артилерист от каютата му.

Когато видя положението, Каргил се усмихна.

— Ще взема Кроуфорд — реши той. — Не ми се ще пак да го местим. Лафърти за боцман. Трима морски пехотинци… — Помощник-капитанът се наведе над списъка. — Стейли за юнкер. — Момчето с радост щеше да се възползва от възможността да докаже способностите си.

В катера цареше ред, но по левия борд, пробит от лазерите на „Непокорний“, имаше следи от странните преправки на Синклер.

Той остави багажа си в единствената каюта и обмисли плана за полета. Можеха да вземат цялото разстояние с 3 g. В действителност най-вероятно на отиване щяха да пътуват с 1, а на връщане с 5 g. Фактът, че на астероида няма ядрен реактор, не означаваше, че е необитаем.

Джак Каргил си спомняше бързината, с която сламкарката бе сглобила голямата кафемашина. При това без дори да знае какъв е вкусът на кафето! Дали не бяха надхвърлили етапа на ядрения синтез? Той си облече скафандър, плътно опънат по тялото му костюм със саморегулираща се температура, достатъчно порест, за да пропуска потта. Шлемът се закопчаваше за яката. В бой използваха тежки брони, но не и в изследователски мисии като тази.

По външната страна на корпуса не се забелязваха следи от повреди и ремонти. Част от топлинния щит висеше под носа на катера като огромна лопата. Виждаха се прозорците, куполът на пилотската кабина и дулото на основното им оръжие: лазерно оръдие.

В бойна обстановка катерът се използваше за разузнаване. Понякога с него атакуваха вражески боен кораб с повредени скенери. Сламкарите нямаха Лангстъново поле, така че лазерът щеше да е предостатъчен.

Каргил провери въоръжението по-внимателно от обикновено. Вече изпитваше страх от извънземните. Засега се боеше само той, но това положение щеше да се промени.

Вторият извънземен кораб бе по-голям от първия, ала изчисленията на масата му включваха сериозна допустима грешка в зависимост от ускорението (известно), разхода на гориво (изведен от температурата на двигателя), оперативната температура (изведена от радиационния спектър, чийто пик се намираше в рентгеновия диапазон) и коефициента на полезно действие (чисто предположение). Когато се събереше всичко това, масата изглеждаше прекалено малка: приблизително отговаряше на кораб с тричленен екипаж.

— Но те не са хора — отбеляза Ренър. — Четирима сламкари тежат колкото двама мъже, само че не заемат толкова място. Не знаем какви са оборудването, въоръжението и защитните им средства. Очевидно не ги плашат тънките стени и това им позволява да правят по-големи пилотски кабини…