Прашинка в Божието око

— Вече знаеш. Някакъв глупак се опита да се отметне. Капитанът на „Непокорний“ не му позволи, ама малко оставаше. Грабна ми бомбата от ръцете. И аз му позволих! Бих дал всичко, за да получа възможност да… — Внезапно Стейли скочи, но Уитбред реагира навреме, хвана го за ръката и каза:

— Сядай. Мога да ти кажа защо не те избраха.

— Прочел си мислите на капитана, а? — По негласно споразумение двамата почти шепнеха. Ала вътрешните стени на „Макартър“ не изолираха звука и гласовете им ясно се чуваха.

— За юнкерите е от полза да анализират слабостите си — отвърна Уитбред.

— Добре тогава, защо? Заради бомбата ли?

— Непряко. Щеше да се изкушиш да докажеш способностите си. Но ти бездруго си падаш героичен тип, Хорст. Съвършена физика, мощни бели дробове, всеотдаен и без чувство за хумор.

— Имам чувство за хумор.

— Нямаш.

— Наистина ли?

— Никакво. В случая не беше нужен герой, Хорст, а човек, който няма нищо против да изглежда смешен, стига да е заради каузата.

— Майтапиш се. По дяволите, никога не мога да разбера кога се майтапиш.

— Моментът не е подходящ. Не те поднасям, Хорст. Виж, не съм длъжен да ти обяснявам всичко това. Ти си видял какво се случи, нали? Сали ми каза, че са ме давали по екраните на интеркома — на живо, цветно и триизмерно.

— Вярно е — усмихна се Стейли. — Трябваше да можем да виждаме лицето ти. Особено когато започна да се потиш. Нямаше никакво предупреждение. Образът леко подскочи, после ти изкрещя на извънземната и проблемът се реши.

— Ти как щеше да постъпиш?

— Не като теб. Не зная. Предполагам, че щях да изпълня заповедта. — Ледените очи се присвиха. — Нямаше да се опитам да пробия силовото поле с оръжие, ако случайно си го мислиш.

— Може би втора лазерна резачка в контролния пулт? За да изключиш полето?

— Не и без заповед.

— Ами езикът на жестовете? Известно време й правех знаци, надявах се да ме разбере, но уви.

— Не можехме да го видим. Та какво за жестовете?

— Казах ти — рече Уитбред. — Беше нужен човек, готов да се направи на глупак в името на каузата. Колко пъти чу да ми се смеят, докато водех сламкарката насам?

— Доста.

— А сега забрави за това и помисли за самата сламкарка. За нейното чувство за хумор. Ще ти хареса ли да ти се смее някаква извънземна, Хорст? Никога нямаше да си сигурен дали ти се подиграва — изобщо не знаеш как го прави…

— Това е смешно.

— Знаеше се само, че някой трябва да провери дали извънземните искат да разговарят с нас. Нямаше нужда от човек, който да пази честта на Империята. За това ще има достатъчно време след като разберем с какво си имаме работа. Ще има работа и за герои, Хорст. Винаги има.

— Много ме успокояваш — отвърна Стейли недоволно, изправи се и бързо излезе.

„Уф, добре — помисли си Уитбред. — Опитах. И може би…“

Луксът на боен кораб е нещо относително.

Каютата на главния артилерист Кроуфорд бе голяма колкото леглото му. Когато го сгънеше, имаше място да се преоблича и малка мивка, за да си мие зъбите. За да спусне леглото, първо трябваше да излезе в коридора и тъй като беше висок за космонавт, Кроуфорд се беше научил да спи свит на кълбо.

Легло и врата с ключалка, вместо хамак или една сред безкрайна редица койки: лукс. Бе готов да се бори за него, но знаеше, че няма начин да спечели. Сега спеше в един от катерите на „Макартър“ — в неговата каюта бяха настанили извънземното чудовище.

— Тя е висока малко повече от метър, разбира се, че ще и е достатъчно — каза Сали Фаулър. — И все пак стаята е съвсем мъничка. Мислиш ли, че ще й е удобно? Иначе ще трябва да я оставим в лабораторията.

— Видях пилотската кабина на нейния кораб — отвърна Уитбред. Беше късно да се опитва да заспи в кубрика и трябваше да разкаже на учените всичко, каквото знае: поне щеше да мине с този номер, ако Каргил го попиташе защо се върти около Сали. — Предполагам, че някой ще я наблюдава по интеркома, нали?

Тя кимна. Юнкерът я последва в лабораторията. Част от помещението бе оградена с мрежа за двете малки извънземни. Едното гризеше зелка, като я притискаше към гърдите си с четири ръце. Другото, с издут от бременността корем, си играеше с джобно фенерче.

„Също като маймунка“ — помисли си Уитбред. За първи път имаше възможност да разгледа внимателно създанията. Козината им беше по-гъста, на кафяви и жълти петна, докато тази на голямата сламкарка бе изцяло кафява. Четирите им ръце бяха приблизително еднакви, тънки, с по пет пръста на левите и шест на десните. Ала мускулите на горното ляво рамо бяха свързани с темето. Защо, ако не за по-добра опора?

Зарадва се, когато Сали го отведе на една малка ъглова маса, надалеч от биолозите, които се чешеха по главите и шумно спореха. Той наля кафе за двамата и я попита за странната мускулатура на малките. Всъщност не искаше да разговарят за това, но все с нещо трябваше да започне…

— Според нас е рудиментарна — отвърна момичето. — Очевидно не се нуждаят от нея. Левите ръце не са достатъчно големи за тежка работа.

— Значи не са маймуни, а разклонение на големите!