Прашинка в Божието око

— Или и двата вида произхождат от трети. Джонатан, вече имаме повече от две класификации. Виж. — Тя се обърна към интеркома и на екрана се появи каютата на сламкарката.

— Изглежда доволна — отбеляза Уитбред. Онова, което правеше извънземната, го накара да се усмихне. — Господин Кроуфорд няма да хареса новата си койка.

— Доктор Хорват не искаше да я спираме. Може да си играе с каквото й хрумне, освен с интеркома.

Леглото на главния артилерист бе скъсено и с променена форма. Повърхността му изглеждаше изключително странно огъната, и то не заради сложните стави на гърба на сламкарката, защото тя очевидно спеше настрани. Матракът беше разрязан и отново зашит, стоманената рамка — извита и усукана. Сега имаше вдлъбнатини за двете десни ръце и изпъкналия хълбок и висока издатина за възглавница…

— Защо спи само на дясната си страна? — попита Уитбред.

— Може би предпочита да се защитава с лявата си, много по-силна ръка, ако случайно я нападнат.

— Възможно е. Бедният Кроуфорд. Сигурно сламкарката се страхува, че някоя нощ ще се опита да й пререже гърлото. — Той се загледа в извънземната, която работеше по нощната лампа. — Има еднопосочно мислене, нали? Бихме могли да се възползваме от това. Все ще усъвършенства нещо.

— Сигурно. Джонатан, разгледа ли скиците от аутопсията на първия извънземен?

Говореше като учителка. Бе достатъчно възрастна за това, но прекалено красива, помисли си Уитбред.

— Да — отвърна той.

— Забелязваш ли някакви разлики?

— Цветът на козината. Но това не е важно. Първият беше прекарал стотици години в криогенен сън.

— Нещо друго?

— И беше по-висок, струва ми се. Но не съм убеден.

— Погледни й главата.

Уитбред свъси вежди.

— Не виждам нищо.

Сали включи джобния си компютър. Той тихо сигнализира, за да покаже, че е във връзка с главната корабна памет. Някъде в „Макартър“ лазерен лъч се плъзна по холографските линии. В корабната библиотека се пазеха всички данни за сламкарите. Машината откри поисканата от Сали информация и я качи. На дисплея се появи скица.

Уитбред я разгледа, после вдигна очи към сламкарката на екрана.

— Челото й. Полегато е!

— Точно това установихме и ние с доктор Хорват.

— Не е лесно да се забележи. Главата на сламкарката и без това е достатъчно крива.

— Зная. Но е така. Според нас има разлика и в ръцете, но е малка. — Сали се намръщи и между веждите й се появиха три къси бръчки. В космоса подстригваше косата си късо и в съчетание с прическата, свъсването й придаваше много рационален вид. На Уитбред не му харесваше. — Получаваме три различни вида сламкари — продължи момичето. — И само от четири индивида. Това е прекалено висок процент на мутиране, не смяташ ли?

— Хм… не се изненадвам. — Той си спомни лекциите по история на капелан Харди. — Те са затворени в тази система. Ами ако са преживели атомна война? — Уитбред си помисли за Земята и потръпна.

— Нямаме данни за атомни войни.

— Освен процента на мутиране.

Сали се засмя.

— Въртиш се в кръг. Така или иначе, аргументите ти не са защитими. Нито един от индивидите не е сакат, Джонатан. Всички са отлично адаптирани, съвсем здрави — освен мъртвия пилот, разбира се, а той не се брои. Не биха избрали сакат пилот.

— Права си. Тогава какъв е отговорът?

— Ти първи си ги видял, Джонатан. Да наречем първия пилот тип A. Каква е връзката между типове B и C?

— Нямам представа.

— Но ти си ги видял заедно.

— Няма никаква логика. Отначало малките стояха надалеч от голямата и тя не ги закачаше. После аз й показах, че искам да дойде с мен на „Макартър“. Тя веднага грабна първите две, които й попаднаха подръка, и уби останалите без предупреждение!

Уитбред замълча, замислен за вихъра, който го бе изхвърлил през херметичния шлюз на извънземния кораб.

— Какво биха могли да представляват малките? Домашни любимци? Деца? Но тя ги уби! Паразити? Тогава защо спаси два от тях? Животни, с чието месо се храни? Проверявали ли сте тази възможност?

Сали сви устни — странно изражение на красивото й лице.

— Как да я проверим? Да сготвим някое от малките зверчета и да й го поднесем ли?

Извънземната в каютата на Кроуфорд изсипа нещо в шепата си и го изяде.

— Пуканки — поясни момичето. — Първо опитахме да дадем на малките. Може пък да служат тъкмо за това — да опитват храната.

— Възможно е.

— Яде и зеле. Е, няма да гладува, но може да умре от липса на витамини. Ние можем само да наблюдаваме и да чакаме… Предполагам, че съвсем скоро ще идем на родната им планета. Междувременно, Джонатан, ти си единственият, който е бил на борда на онзи кораб. Пилотската седалка беше ли пригодена за тялото на сламкарката? Зърнах я съвсем за кратко през камерата в шлема ти.

— Да. Всъщност й беше като излята. Забелязах още нещо. Контролният пулт се намираше от дясната страна на седалката. Само за десни ръце…

Оказа се, че си спомня много неща за миньорския кораб. Така можа да остане в приятната компания на лейди Сали, докато не стана време да застъпи на вахта. Но информацията му не бе особено полезна.

Уитбред едва бе заел поста си на мостика, когато доктор Бъкман потърси капитана.