Прашинка в Божието око

— Видяхме я как ги хваща. — Момичето неочаквано се засмя. — А господин Ренър се чудеше дали не са малки сламкарчета! Върви да поспиш, Джонатан. След десетина часа пак ще се видим.

17. Изгонването на Кроуфорд

Юнкер Джонатан Уитбред стигна до хамака си много по-рано, отколкото очакваше. Блажено се отпусна и затвори очи… после отвори едното, усетил впития в него поглед.

— Какво има, Потър?

— Господин Уитбред, ще съм ви безкрайно задължен, ако поговорите с господин Стейли.

Уитбред не очакваше такава молба и отвори и другото си око.

— Защо?

— Нещо го измъчва. Нали го знаете, не се оплаква, предпочита да умре. Но се движи като машина, почти не разговаря с никого. Храни се сам… вие го познавате по-отдавна и си мислех, че може би ще откриете причината.

— Добре, ще опитам. Когато се събудя. — Той затвори очи. — След седем-осем часа. Едва ли е чак толкова спешно.

В друга част на „Макартър“ главният астрогатор се мяташе в помещение, не много по-голямо от предишната му койка. Това бе каютата на младши лейтенанта, но двама учени бяха заели каютата на Ренър и лейтенантът се беше пренесъл при един офицер от морската пехота.

Ренър внезапно седна в мрака, сепнат от мисъл, която можеше да е сънувал. После включи лампата и проучи непознатото табло на интеркома. Сержантът, който му отговори, прояви забележително самообладание и не извика от ужас.

— Свържете ме с госпожица Фаулър — нареди астрогаторът.

Сержантът се подчини без коментар. „Сигурно е робот“ — помисли си Ренър. Знаеше как изглежда.

Сали не спеше. Двамата с Хорват току-що бяха настанили сламкарката в каютата на главния артилерист. Лицето и гласът й му показаха, че прилича на кръстоска между човек и къртица — невероятно постижение за несловесно общуване.

— Сетих се нещо — каза той. — При вас ли е джобният ви компютър?

— Естествено. — Момичето го извади и му го показа.

— Моля, включете го.

С озадачено изражение Сали надраска няколко букви върху плоската кутия, изтри ги, зададе на устройството елементарен проблем, после по-сложен, който изискваше помощ от корабния компютър. Накрая повика произволен личен файл от корабната памет.

— Работи нормално.

Гласът на Ренър бе дрезгав от съня.

— Аз ли съм се побъркал, или наистина сме видели как сламкарката разглобява и отново сглобява компютъра?

— Естествено. Направи същото и с пистолета ви.

— Но джобен компютър! Разбирате, че това не е възможно, нали?

— Защо?

— Попитайте доктор Хорват. — Той затвори и си легна.

Момичето настигна министъра точно пред каютата му и му разказа за компютъра.

— Но тези неща представляват голяма интегрирана система. Ние дори не се опитваме да ги ремонтираме… — Хорват продължи да мърмори нещо под нос.

Докато Ренър спеше, министърът и Сали събудиха групата на физиците. Тази нощ нито един от тях не мигна.

„Утрото“ на боен кораб е нещо относително. Сутрешната вахта е от 04.00 до 08.00 ч. — време, в което представителите на човешкия вид обикновено спят, но космосът изобщо не се интересува от това. Екипажът на мостика и в машинното отделение изпълнява рутинните си задължения независимо колко е часът. Като вахтен офицер, Уитбред беше изкарал три дежурства на един път, но графикът на „Макартър“ и без това вече бе достатъчно объркан. Юнкерът беше свободен по време на сутрешната и предобедната вахта, осем великолепни часа сън, но въпреки това в 09.00 се появи в офицерската столова.

— Нищо ми няма — възрази Хорст Стейли. — Не зная откъде ти е хрумнала тази идея.

— Добре — спокойно отвърна Джонатан, взе си сок и каша от ядки и ги сложи върху таблата си.

— Но съм ти признателен за загрижеността — каза Стейли. Гласът му звучеше абсолютно безизразно.

Уитбред кимна и тръгна зад неестествено изправения гръб на колегата си. Както можеше да се очаква, Хорст избра свободна маса. Уитбред седна при него.

На много светове в Империята доминираше европоидната раса. На такива планети снимките на наборните плакати винаги приличаха на Стейли. Имаше квадратна брадичка и леденосини очи. Лицето му бе симетрично, цялото в плоскости и ъгли. Раменете му бяха широки, коремът — плосък, твърд и мускулест. За разлика от него, Уитбред през целия си живот се бореше с наднорменото си тегло.

Нахраниха се в мълчание. Накрая, прекалено небрежно, сякаш по задължение, Стейли попита:

— Как мина акцията?

Уитбред беше готов с отговора.

— Трудно. Прекарах най-тежките си деветдесет минути, когато сламкарката просто стоеше и ме зяпаше. Гледай. — Той се изправи, наклони глава настрани, леко приклекна и прегърби рамене, за да се побере в невидима килия, висока метър и трийсет. — Ето така — час и половина. — Джонатан седна. — Истинско мъчение, казвам ти. Искаше ми се да бяха избрали теб.

Стейли се изчерви.

— Аз помолих да ме пратят.

Право в десетката.

— Беше мой ред. Ти прие капитулацията на „Непокорний“ край Ново Чикаго.

— И оставих оня побъркан да ми открадне бомбата!

Уитбред остави лъжицата си.

— А?

— Не знаеше ли?

— Не, разбира се. Да не мислиш, че Блейн го е раздрънкал из целия кораб? След оная акция се върна малко притеснен. Чудехме се защо.