Прашинка в Божието око

— Интересуват я единствено уредите. — Хорват целенасочено не обръщаше внимание на гнева на помощник-капитана. — За първи път съм съгласен с адмирал Кутузов. Не трябва да й позволим да види Олдърсъновия двигател и генераторите на полето. Изглежда, е способна да извежда функцията и начина на действие на всичко почти без да го докосва.

— Това няма значение! — възрази Каргил. — Не можехте ли да й дадете да си играе с нещо друго? И без това след като Санди Синклер я ремонтира, кафеварката стана неузнаваема. А сламкарката е счупила половината части!

— Щом е било толкова лесно да се счупят — успокоително отвърна Хорват, — няма да е трудно и да се поправят. Вижте, ще ви дадем една от нашите кафеварки или ще ви пратим техник… А, госпожице Фаулър, извънземната успокои ли се? Господин… Уитбред? Радваме се, че сте тук. Очаквахме ви, тъй като сте единственият, който е общувал с нея. Командир Каргил, моля ви, стойте настрана от сламкарката…

Ала Каргил вече почти бе прекосил стаята. Извънземната леко потръпна, но той не се приближи до нея. Само й изръмжа, докато разглеждаше кафемашината. Уредът отново беше сглобен.

А после сламкарката зареди кафеварката. Един от стюардите се изкикоти.

Сламкарката постави филтъра и зачака.

Стюардът погледна към Каргил, който му кимна. Младежът взе кутията с мляно кафе, напълни филтъра с мерителна лъжичка и включи машината. Извънземната през цялото време внимателно наблюдаваше. Също и едно от малките, въпреки че един от биолозите размахваше пред лицето му морков.

— Преди малко ме гледаше като правех кафе — каза стюардът. — Може би е искала да го опита, но учените не й предложиха.

— Кафемашината може да гръмне, Ърни! — възкликна Каргил. После се обърна към Сали. — Това чудовище изобщо в състояние ли е правилно да сглоби каквото е разглобило?

— Справя се отлично — отвърна момичето. — Сглоби джобния ми компютър.

Машината закъркори и водата в индикаторната тръба покафевя. Помощник-капитанът колебливо си наля кафе.

— Хм, хубаво е — рече той и подаде чашата на сламкарката.

Тя отпи от черната горчива течност, изпищя и запрати чашата в стената.

Сали отведе Уитбред в килера на каюткомпанията и каза:

— Вие сте накарали сламкарката да ви разбере. Как го постигнахте?

— Беше само веднъж — уточни юнкерът. — Чудя се дали не греша. Възможно ли е случайно да е решила да изключи полето точно в момента, в който отворих шлема си и извиках?

Сали свъси вежди.

— Тя, изглежда, изобщо не разбира, че се опитваме да й говорим. И не ни отговаря… — Момичето сякаш разсъждаваше на глас. — Общуването е основна характеристика на разумните видове. Уитбред, как е малкото ви име?

— Джонатан, милейди.

— Добре, Джонатан, наричай ме Сали. На „ти“ сме. Кажи ми, къде греша, по дяволите? Защо не се опитва да ми говори?

— Хм, Сали — колебливо отвърна юнкерът. Харесваше му да произнася името. А и тя бе само с една-две години по-голяма от него… — Сещам се за няколко причини, Сали. Може да чете мисли.

— Какво общо има това с…

— В такъв случай няма да има идея за език, нали? Онова, на което се мъчиш да я научиш, ще е безсмислено. Възможно е да чете мислите ни само когато крещим като луди, както стана в моя случай.

— Или с командир Каргил — замислено прибави тя. — Сламкарката се отдръпна от кафемашината. Но не за дълго. Не, не вярвам.

— Аз също. Мисля, че се преструва.

— Че се преструва ли?

— Прави се на глупава. Не знае какво да ни каже, затова не ни казва нищо. Печели време. Интересува се от нашата техника. Това й дава възможност да я проучи.

Сали бавно кимна.

— На един от биолозите му хрумна същата идея. Че чака инструкции и се опитва да научи колкото може повече неща, докато дойдат… Джонатан, как да я накараме да се издаде?

— Струва ми се, че няма да можем — отвърна той. — Как ще накараш да се издаде разумна мишка, ако никога не си виждал такова създание?

— По дяволите. Е, просто трябва да продължим да опитваме. — Сали се намръщи и се замисли за случая с кафеварката, после вдигна очи към Уитбред. — Ти си уморен до смърт. Върви да поспиш, не се нуждаем спешно от твоята информация, нали?

— Да. — Юнкерът се прозя. Зад него се разнесе някакъв шум и двамата бързо се обърнаха, но там нямаше нищо. — Като стана дума за мишки… — почна той.

— Как е възможно да живеят на кораб от стомана? — попита Сали.

Уитбред сви рамене.

— Попадат на борда с хранителните провизии, дори с личния багаж. От време на време евакуираме части от кораба и изпускаме въздуха, но никога не успяваме да ги изтребим докрай. А поради многото нови хора, този път не успяхме да го направим.

— Интересно — кимна тя. — Мишките могат да живеят горе-долу навсякъде, където и хората — знаеш ли, в галактиката навярно има също толкова мишки, колкото и хора. Пренесли сме ги на почти всички планети. Джонатан, дали малките същества са мишки?

— На сламкарката определено не й пука за тях. Уби всички други освен тези двете — но защо ги донесе? При това ги избра случайно.

Сали отново кимна.