Прашинка в Божието око

Сламкарката свърши с оръжието му и го остави на масата. Офицерът го взе и свъси вежди — на плоската ръкохватка бяха залепени заоблени пластмасови издатини, вече напълно втвърдени. Дори спусъкът изглеждаше променен. Ренър подхвърли пистолета в дланта си и той внезапно легна отлично, все едно бе част от ръката му.

Астрогаторът го подаде на Хорват.

Възрастният министър го разгледа.

— Очевидно нашата гостенка има опит с техниката — каза той. — Не разбирам от оръжия, разбира се, но пистолетът изглежда съвършено пригоден за човешка длан.

Ренър си го взе. Нещо в забележката на учения го подразни. Липсваше й ентусиазъм. Може би оръжието не пасваше в ръката на Хорват толкова добре, колкото в неговата?

Сламкарката отново се заоглежда, като въртеше тялото си и плъзгаше очи по присъстващите. Явно чакаше нещо.

Едно от дребните създания седна по турски пред Ренър и също зачака. Нищо в поведението му не издаваше страх. Офицерът се пресегна и го почеса зад ухото — зад дясното ухо. Подобно на голямата сламкарка, то нямаше ляво — раменните мускули на лявата ръка се спускаха от темето му. Но почесването, изглежда, му хареса. Ренър предпазливо избягваше самото ухо, което беше голямо и деликатно.

Сали го наблюдаваше, чудеше се какво да направи и също се питаше какво я безпокои в главния астрогатор. Не нелепото почесване на извънземната маймуна, а нещо друго, нещо в ухото…

16. Лудият учен

Ослепителният лазерен сигнал от вътрешността на системата изведнъж угасна.

Да, там наистина имаше планета, голяма приблизително колкото Земята, с изкривяваща лъчите прозрачна атмосфера. Доктор Бъкман доволно кимна — от това разстояние можеха, да се видят много подробности. Корабът разполагаше с чудесно оборудване и го използваше по предназначение. От някои сержанти можеха да излязат добри асистенти — жалко, че прахосваха способностите си тук…

Останалите от неговия астрономически отдел анализираха информацията от наблюденията на планетата и Бъкман се обади на капитан Блейн.

— Ще ми се да ми върнете част от персонала — оплака се той. — Всички се мотаят в лабораторията и зяпат сламкарката.

Род сви рамене. Не можеше да заповядва на учените. Отделът на астрофизика си беше негова работа.

— Правя каквото мога, доктор Бъкман. Всички са любопитни. Даже моят главен астрогатор, който няма абсолютно никаква работа там. Какво успяхте да научите? Планетата от земен тип ли е?

— В известен смисъл, да. Малко по-малка е от Земята, с водно-кислородна атмосфера. Но някои неща в спектъра й ме смущават. Присъствието на хелия е осезаемо, прекалено осезаемо. Подозирах го.

— Осезаемо ли? Един процент или там някъде, нали?

— Да, ако правилно анализирам информацията, но честно казано… Откъде знаете?

— Въздухът в кораба на сламкарката съдържаше един процент хелий и някои доста странни елементи. Струва ми се, че анализът ви е верен.

— Но, капитане, не е възможно на планета от земен тип да има толкова много хелий! Трябва да има някаква грешка. И не е само това.

— Кетони? Въглеводородни комплекси?

— Да!

— Доктор Бъкман, мисля, че е най-добре да прочетете доклада на господин Уитбред за атмосферата в кораба на сламкарката. В компютъра е. И моля ви, анализирайте неутриновите излъчвания.

— В момента не е много удобно, капитане.

— Въпреки това. — Род свъсено се вгледа в упоритото костеливо лице на екрана. — Трябва да имаме представа за състоянието на тяхната промишленост.

— Да не се каните да воювате с тях? — изсумтя Бъкман.

— Не още — отвърна Блейн и с това приключи въпроса. — Докато подготвите уредите, засечете неутриновите излъчвания на астероида, от който пристигна корабът на сламкарката. Той се намира доста далеч от троянския пункт, така че няма да имате проблем с фоновите смущения.

— Това ще попречи на работата ми, капитане!

— Ще пратя някой от офицерите да ви помогне. — Род се замисли. — Потър. Ще ви дам за асистент Потър. — На юнкера щеше да му хареса. — Тази информация ни е нужна, доктор Бъкман. Колкото повече знаем за тях, толкова по-лесно ще можем да разговаряме. Колкото по-скоро сме в състояние да разговаряме, толкова по-бързо ще можем да разбираме техните астрономически наблюдения. — Това трябваше да го убеди.

Астрофизикът се намръщи.

— Виж, това вече е вярно. Изобщо не се бях сетил.

— Чудесно, докторе. — Род изключи преди Бъкман да измисли ново възражение, после се обърна към застаналия на вратата юнкер Уитбред. — Влезте и седнете, Уитбред.

— Благодаря, господин капитан. — Младежът седна. Столовете в наблюдателната каюта на капитана представляваха мрежи в стоманена рамка, леки, но удобни. Каргил му подаде чаша кафе, която юнкерът пое с две ръце. Изглеждаше болезнено предпазлив.

— Отпусни се, момче — рече помощник-капитанът.

Никакъв резултат.