Прашинка в Божието око

— Тъй вярно. Извънземният се… Кълна се, че се канеше да разглоби пулта.

— И аз така смятам. — Двамата раздразнено зачакаха, докато Уитбред приближаваше скутера към „Макартър“. Блейн не можеше да обвинява момчето, че не поглежда към пътника си, докато пилотира, но… не биваше да му се бърка. Накрая кабелите изтеглиха машината на борда.

— Господин капитан! — Беше Стейли, вахтеният юнкер, но Род и сам можеше да види. Към скутера бяха насочени няколко екрана и два от малките лазери, но тежките оръдия държаха на мушка извънземния кораб — той бе оживял.

На кърмата му сияеше ивица синкава светлина. Цветът на радиацията на Черенков. Внезапно до нея избухна бял проблясък.

— Корабът се движи, господин капитан — доложи Синклер.

— Дяволите да го вземат! — Собствените му екрани показваха същата картина.

— Искам разрешение да открия огън — обадиха се от артилерийската бойна част.

— Не! — Но какво правеше той? Имаха достатъчно време, докато Уитбред се качи на борда. Извънземният съд не можеше да избяга. Нито пък сламкарят.

— Кели!

— Да, господин капитан!

— Взвод морски пехотинци при херметичния шлюз. Придружи Уитбред и онова създание до лабораторията. Учтиво, сержант. Учтиво, но внимавай да не изчезне някъде.

— Слушам.

— Каргил!

— Тук, господин капитан — отговори помощникът му.

— Нали следи камерата в шлема на Уитбред през цялото време, докато беше на онзи кораб?

— Тъй вярно.

— Има ли вероятност на борда да се е намирал друг извънземен?

— Не, господин капитан. Просто нямаше място. Нали, Санди?

— Тъй вярно — потвърди Синклер. Блейн беше включил в комуникационна верига мостика и машинното отделение. — Не и ако това създание е трябвало да носи гориво. А и не видяхме вътрешни врати.

— Но нямаше и херметичен люк, докато не се отвори — напомни му Род. — Имаше ли баня?

— Ами, нещо от лявата страна до херметичния шлюз ми заприлича на тоалетна.

— Да. В такъв случай корабът е на автопилот, съгласни ли сте? Но не забелязахме извънземният да го програмира.

— Видяхме го да преправя контролния пулт, господин капитан — отвърна Каргил. — Боже мой! Смятате ли, че така управляват…

— Изглежда много нерационално, но това е единственият начин, по който съществото би могло да е програмирало автопилот — замислено рече Синклер. — И се движеше адски бързо, господин капитан. Мислите ли, че наистина е направило автопилот?

На един от екраните пред Род избухна проблясък.

— Видяхте ли? Синя светлина в херметичния шлюз. Това пък за какво беше?

— Може би, за да убие паразитите — предположи главният инженер.

— Едва ли. Вакуумът вече се е справил с тях — възрази Каргил.

Уитбред се появи на мостика и застана мирно пред командното кресло на Блейн.

— Юнкер Уитбред, господин капитан.

— Добра работа, Уитбред — каза Род. — Хм… имате ли представа защо извънземният взе със себе си онези две гадинки?

— Съвсем не, господин капитан… Може би от любезност. За да ги подложим на дисекция.

— Възможно е. Ако знаехме какво представляват. А сега погледнете това. — Блейн посочи екрана.

Извънземният кораб се завърташе. Бялата светлина на двигателя му описваше дъга по небето. Изглежда, се насочваше обратно към троянските пунктове.

И Джонатан Уитбред бе единственият човек, влизал в него. Докато капитанът даваше отбой, червенокосият юнкер си мислеше, че изпитанието е свършило.

15. Работа

Инженерката имаше широка уста без устни, с леко извити нагоре ъгълчета. Приличаше на щастлива усмивка, ала всъщност беше постоянна особеност на грубото й лице.

И все пак бе щастлива.

Радостта й растеше ли растеше. Минаването през Лангстъновото поле й донесе ново изживяване, като проникване в черен мехур забавено време. Дори без уреди това й даде известна информация за силовата обвивка. И сега тя още повече гореше от нетърпение да види генератора.

Корабът в полето изглеждаше излишно груб и беше богат, много богат! В хангара имаше части, които явно не бяха закачени за нищо друго, механизми, толкова ценни, че не би трябвало да се използват! И много неща, които не можеше да разбере от първи поглед.

Някои трябваше да са структурни елементи на полето или на загадъчния двигател, който работеше с него. Други сигурно бяха оригинални нови изобретения, изпълняващи познати функции, нови вериги, поне за обикновен минен инженер. Разпозна оръжия, оръжия на големия кораб, оръжия на лодките в хангара, лични оръжия, носени от извънземните, които се бяха събрали до херметичния шлюз.

Това не я изненада. Знаеше, че тази нова класа дава, а не изпълнява заповеди. Естествено, че носеха оръжие. Можеха дори да са воини.

Двойният люк бе прекалено сложен, прекалено лесен за разбиване, прекалено примитивен — напразно изразходвани метали и други материали. Тук имаше нужда от нея, тя го разбираше. Новата класа трябваше да е дошла, за да я вземе — щом използваха такива неща, на борда не можеше да има инженери. Тя понечи да разглоби механизма, но извънземният я дръпна за ръката и тя се отказа от тази идея. И без това нямаше инструменти, а не знаеше какво е позволено да използва, за да си направи. Имаше време за това…