Прашинка в Божието око

Сламкарят бе по-нисък от онзи от сондата. Различаваше се по цвят: в кафявата му козина нямаше бели петна. Забелязваше се и по-тънка, по-недоловима особеност… може би онова, което отличава живия от мъртвия, а може би нещо друго.

Не беше страшен. Гладката му козина напомняше на Уитбред за доберманите, които отглеждаше майка му, но в извънземния нямаше нищо злобно или заплашително. Щеше да му е приятно да го погали.

Лицето приличаше на нахвърляно от припрян художник — без изражение, освен слабо извитата нагоре уста без устни, нещо като сардонична полуусмивка. Дребен, с плоски стъпала, гладка козина, почти без особености — приличаше на герой от анимационен филм. Как можеше да се бои от герой от анимационен филм?

Но Джонатан Уитбред бе затворен в прекалено тясно пространство и създанието не правеше нищо, за да промени това положение.

Пилотската кабина беше претъпкана с панели и тъмни цепнатини, от чиито сенки надзъртаха мънички лица. Паразити! Сламкарят очевидно не се обезпокои, когато един от тях изскочи навън, после втори и трети. Те запрескачаха от пукнатина на пукнатина, като постепенно се приближаваха към новодошлия.

Бяха големи. Много по-големи от плъхове, много по-малки от човек. Надничаха от ъглите, любопитни, но плахи. Един от тях притича наблизо и Уитбред успя да го разгледа. Това го накара да ахне. Мъничък сламкар!

Труден момент за инженерката. Пристигането на съществото трябваше да й даде отговори на много въпроси, но всъщност само поставяше нови.

Какво представляваше това същество? Едро, с голяма глава, симетрично като животно, но със собствен кораб като инженер или господар. Просто не съществуваше такава класа. Дали се подчиняваше, или командваше? Дали ръцете му бяха също толкова несръчни, колкото изглеждаха? Мутант, чудовище, шега на природата? Какво бе предназначението му?

В момента устата му се движеше. Сигурно говореше в комуникационно устройство. Това не обясняваше нищо. Дори посредничките имаха език.

Инженерите не бяха пригодени да взимат такива решения, но винаги можеше да се почака нова информация.

Инженерите притежаваха безкрайно търпение.

— Има въздух — докладва Уитбред: наблюдаваше датчиците в огледало точно над равнището на очите си. — Споменах ли го вече? Не ми се ще да го опитам. Нормално налягане, кислород около осемнайсет процента, кислороден двуокис около два процента, достатъчно хелий, за да го регистрират уредите, и…

— Хелий ли? Странно. Колко?

Юнкерът превключи на по-чувствителна скала и изчака анализатора.

— Около един процент. Съвсем малко по-малко.

— Нещо друго?

— Отвори. Серен двуокис, моноксид, азотни оксиди, кетони, алкохоли и нещо, което не мога да засека с този скафандър. Светлинният индикатор е жълт.

— В такъв случай няма да умреш незабавно. Ще можеш да дишаш известно време, докато ти помогнем.

— И аз така си помислих — неспокойно отвърна Уитбред и започна да разкопчава предната част на скафандъра си.

— Какво искаш да кажеш, Уитбред?

— Нищо, господин старши лейтенант. — Джонатан прекадено дълго бе стоял превит надве. Боляха го всички стави и мускули. Вече нямаше какво да описва в кораба на извънземния. А трижди проклетият сламкар просто си стоеше с подигравателната си усмивка, наблюдаваше го…

— Уитбред?

Юнкерът дълбоко си пое дъх и го задържа в дробовете си. Повдигна прозрачния визьор на шлема и изкрещя с всичка сила:

— Изключи това проклето силово поле, за Бога! — После незабавно затвори визьора.

Извънземният се върна на контролния си пулт и направи нещо. Преградата пред Уитбред изчезна.

Той направи две крачки напред. Предпазливо се поизправи й ставите му пропукаха. В продължение на час и половина беше стоял в тази неудобна поза, разглеждан от шест криви миниатюрни създания и един сардоничен, търпелив извънземен. Болеше го!

В шлема му бе останал въздух от кораба. Гърлото му пареше, затова той престана да диша, после предпазливо го подуши, в случай че някой се поинтересува какъв е.

Миришеше на животни и машини, озон, бензин, горещо масло, лош човешки дъх, запалени мръсни чорапи, лепило и нещо непознато. Невероятно богат мирис — и скафандърът му го пречистваше, слава Богу.

— Чухте ли ме да викам? — попита той.

— Да, както и всички на „Макартър“ — разнесе се гласът на Каргил. — Едва ли на борда има някой, който да не следи какво правиш, освен Бъкман. Някакъв резултат?

— Той изключи силовото поле. Веднага. Сякаш просто чакаше да му напомня. И сега съм в пилотската кабина. Казах ли ви за преправките? Всичко е преправяно на ръка, даже контролните панели. Майсторска работа, нищо не ти се пречка. За сламкар де. Аз съм прекалено едър. Не смея да се движа. Всички малки изчезнаха. Не, един наднича от ъгъла. Големият чака да види какво ще направя. Ще ми се да не ме зяпа така.

— Виж дали ще те последва на кораба…

— Ще опитам, господин старши лейтенант.

Извънземният веднъж го беше разбрал или поне така изглеждаше, но сега не стана така. Уитбред съсредоточено се замисли. Да му покаже със знаци? Погледът му попадна върху нещо, което трябваше да е сламкарски скафандър.