Прашинка в Божието око

Юнкерът бавно се приближаваше към него. Управляваше космически скутер: кабина с поляризиран пластмасов купол и къс, осеян с насочващи дюзи корпус. В Академията го бяха обучавали с такъв скутер. Можеше да го кара дори дете, беше евтин, без оръжия и загубата му нямаше да има значение.

И извънземният можеше да го вижда вътре. „Идваме с мир, не крием нищо“ — ако допуснеха, че извънземните очи са в състояние да гледат през прозрачната бронепластмаса.

— Онова жило генерира плазмените полета за двигателя — разнесе се по комуникатора. Нямаше екран, но гласът бе на Каргил. — Наблюдавахме го по време на забавянето. Кранчето отдолу навярно подава водород към полетата.

— Предпочитам да стоя настрана — отвърна Уитбред.

— Така ще е най-добре. Интензитетът на полето сигурно ще повреди уредите ти. А може да въздейства и върху нервната ти система.

Извънземният кораб вече бе съвсем близо. Юнкерът намали скоростта. От дюзите се чу нещо като пукане на пуканки.

— Забелязваш ли някъде херметичен шлюз?

— Не, господин старши лейтенант.

— Отвори люка на скутера. Може би това ще му подскаже идеята.

— Слушам. — Виждаше извънземния през предния купол. Съществото седеше неподвижно, наблюдаваше го и много приличаше на мъртвия си събрат от сондата. Крива глава без шия, гладка кафява козина, тежка лява ръка, стиснала нещо, две тънки десни ръце, движещи се с бясна скорост.

Джонатан Уитбред отвори люка си. И зачака.

Сламкарят поне още не беше започнал да стреля.

Инженерката бе хипнотизирана. Почти не забелязваше малкия кораб. В него не бяха приложени нови принципи. Но големият!

Около него имаше странно поле, нещо, в чието съществуване иначе никога нямаше да повярва. Присъствието му се регистрираше на пет-шест от уредите й. Други възприемаха силовата обвивка като полупрозрачна. Вече знаеше достатъчно за бойния кораб, за да хвърли Блейн в ужас, ако капитанът разбереше. Но не и достатъчно, за да задоволи инженер като нея.

Всички тези устройства! И металът!

Заоблената врата на малкия съд се отваряше и затваряше. Премигваха светлини. Двата кораба излъчваха електромагнитни сигнали. Те не означаваха нищо за една инженерка.

Вниманието й приковаваха корабните системи. Самото поле, чиито свойства бяха интригуващи и озадачаващи. Можеше само да се досеща за принципите му. Инженерката беше готова да прекара останалите си дни в опити да ги проумее. Би дала живота си, за да й позволят да разгледа генератора. Двигателната сила на големия кораб се различаваше от всички ядрени реактори, за които бе чувала, и изглежда, използваше свойствата на тайнствената силова обвивка.

Как да се качи на борда му? Как да мине през обвивката?

Осени я уникална за инженер интуиция. Малкият съд… дали се опитваше да й каже нещо? Той идваше от големия. В такъв случай…

Малкият кораб означаваше връзка с големия, със силовата обвивка, нейните принципи и загадката на внезапната й поява.

Тя забрави за опасността. Страстният й копнеж да научи повече за непознатото поле я накара да забрави за всичко. Инженерката отвори херметичния шлюз и зачака да види какво ще се случи.

— Господин Уитбред, вашият извънземен се опитва да сондира „Макартър“ — каза Блейн. — Командир Каргил ми съобщи, че е блокирал импулсите. Жалко, ако това породи съмнения у извънземния, но нямаме друг избор. Опитвал ли се е да ви сондира по някакъв начин?

— Съвсем не, господин капитан.

Род се намръщи и разтри точката между веждите си.

— Убеден ли сте?

— Постоянно наблюдавам уредите, господин капитан.

— Странно. Вашият скутер е по-малък, но затова пък е по-близо. По-логично е…

— Херметичният шлюз! — възкликна Уитбред. — Господин капитан, сламкарят отвори херметичния си шлюз.

— Виждам. В корпуса се появи отвор. Това ли имате предвид?

— Тъй вярно. Оттам не излиза нищо. През него се вижда цялата кабина. Сламкарят е на контролния си пулт… разрешавате ли ми да вляза, господин капитан?

— Хм. Добре. Пазете се. Поддържайте връзка. И успех, Уитбред.

Джонатан за миг остана неподвижен. Опита се да си вдъхне кураж. Почти се бе надявал капитанът да му забрани. Но разбира се, загубата на един юнкер не означаваше нищо…

Той застана на изхода. Извънземният кораб беше съвсем близо. Пред погледите на всички на борда на „Макартър“ Уитбред скочи в космоса.

Част от извънземния съд се бе опънала като кожа и образуваше нещо като тунел. Странен херметичен шлюз, помисли си юнкерът, намали скоростта си с дюзите на реактивната раница и влетя в отвора — право към сламкаря, който го очакваше.

Извънземният не носеше нищо върху меката си кафява козина с четири гъсти кичура черни косми, по един под всяка мишница и при слабините.

— Нямам представа какво задържа въздуха вътре, но въздух трябва да има — излъчи Уитбред. Миг по-късно разбра. Беше попаднал в невидим мед.

Люкът се затвори зад гърба му.

Едва не изпадна в паника. Бе залепнал като муха в кехлибар, без възможност за отстъпление. Намираше се в помещение, високо метър и трийсет — ръстът на извънземния. Съществото стоеше пред него от отсрещната страна на невидимата стена и безизразно го наблюдаваше.